Златното рандеву

Започна. Сюзън Биърсфорд му помагаше. Кракът ми беше целият в кръв, но изглеждаше по-зле, отколкото наистина беше. Един куршум бе минал право през крака, но другите два само бяха направили повърхностни разкъсвания отвътре и кръвта идваше главно от тях. През цялото време, докато работеше, доктор Марстън продължаваше да говори заради пазача за големината на раните ми и ако не знаех, че лъже безогледно, наистина щеше да ме накара да се чувствувам твърде болен. Изглежда, че успя да убеди пазача. Когато почисти и превърза раните, процес, който понесох стоически, просто защото не исках да се разохкам пред Сюзън Биърсфорд, той прикрепи някакви шини на крака ми и превърза и тях. Като стори това, подпря крака ми на купчина възглавници, влезе в диспансера и се върна с чифт навити макари, парче тел с тежест, прикрепена на единия му край, и кожен ремък. Ремъка закрепи към левия ми глезен.

— Това за какво служи? — го запитах аз.

— Не забравяйте, че лекарят съм аз — ми каза рязко той. Левият му клепач се спусна за миг. Екстензия, мистър Картър. Не искате кракът ви да остане за цял живот по-къс, нали?

— Извинете — измънках аз. Може би недооценявах достатъчно стария Марстън. Нищо не бе в състояние да промени мнението ми за него като лекар, обаче иначе бе достатъчно хитър. Първият въпрос, който Карерас би задал, щеше да бъде защо човек със счупена кост не е сложил на екстензия. Марстън зави двете куки в тавана, прокара телта, постави тежестта на единия край и ремъка на другия. Не се почувствувах прекалено неудобно. После вдигна отрязания крачол, провери за миг дали пазачът наблюдава, плисна малко вода на него и след това го уви върху превръзките. Трябваше да си призная честно, че рядко съм виждал по-убедителна гледка, по-плътно и грижливо прикован пациент. Приключи тъкмо навреме. Той и Сюзън Биърсфорд разчистваха, когато вратата се отвори и влезе Тони Карерас. Огледа Булен, Макдоналд и мен — бавно, преценяващо — и дойде до леглото ми.

— Добър вечер, Картър — каза любезно той. — Как се чувствувате?

— Къде е онзи убиец, баща ви? — запитах го аз.

— Баща ми убиец? Несправедлив сте към баща ми. Както изглежда, в момента спи. Ръката му доста го боля, след като Марстън я обработи. — Това не ме учуди. — Затова му даде сънотворна таблетка. Хубавият кораб „Кампари“ е приведен в порядък под дежурството на капитан Тони Карерас. Всички може да спите спокойно. Ще ви бъде интересно да узнаете, че току-що уловихме Насау на радарния екран — отвор 40, или някакъв подобен навигаторски термин, — така че в края на краищата не сте ни потопили някакъв номер с курса.

Из пъшках и извърнах глава. Карерас пристъпи към Марстън.

— Как са, докторе?

— Как очаквате да бъдат, след като вашите разбойници са ги натъпкали с куршуми? — запита горчиво Марстън. — Капитан Булен или ще оживее, или ще умре, не зная. Боцманът Макдоналд ще оживее, но за цял живот ще остане инвалид със сковани крака. Старшият офицер има пълна фрактура на фемура — бедрената кост. Напълно е раздробена. Ако не го закараме в болница до два дни, и той ще остане инвалид. Както се вижда, никога вече не ще може да ходи нормално.

— Искрено съжалявам — заяви Тони Карерас Звучеше действително искрено. — Да се убиват и осакатяват способни хора е непростима загуба. Е, почти непростима. Някои неща я оправдават.

— Чест ви прави вашата хуманност — озъбих му се аз от леглото.

— Ние сме хуманни хора — каза той. — Достатъчно го доказахте, — Обърнах се да го погледна. — Но все още можете да обърнете внимание на един много болен човек.

— Така ли? — Беше факир в повдигането на веждите.

— Така. Ей онзи Даниел Бун. — Кимнах към часовия с карабината. — Позволявате на хората си да пушат по време на пост?

— Хосе? — Той се усмихна. — Хосе е страстен пушач. Лишете го от цигари, и ще вдигне стачка. Знаете ли, Картър, това не е гвардия от гренадири. Защо изведнъж така сте се загрижили?

— Чухте какво каза доктор Марстън. Капитан Булен е в критично състояние, с продупчен бял дроб.

— А, мисля, че разбирам. Съгласен ли сте, докторе?

Сдържах дъха си. Вероятно старецът си нямаше и най-малка представа за какво говорим. Но ето че пак бях подценил неговата проницателност.

— За човек с продупчен дроб — заяви той — не може да има нещо по-лошо от напоена с дим атмосфера.

— Разбирам. Хосе! — Карерас заговори бързо на испански и пазачът, който се ухили любезно, се изправи и се насочи към вратата, вземайки по пътя си един стол. Вратата се затвори зад него.

— Няма дисциплина — въздъхна Тони Карерас. — Никой от тях не е като чевръстия караул, маршируващ пред Бъкингамския дворец, мистър Картър. Боя се, че е от латинската ни кръв. Но ви предупреждавам, въпреки това, той е не по-малко ценен пазач. Не виждам нищо лошо, ако пази отвън, освен гдето може да скочи през някой от прозорците в морето долу. Не че вие сте в състояние да го сторите, изобщо не виждам с какво бихте могли да ни напакостите. — Млъкна и ме загледа замислено. — Вие сте учудващо нелюбопитен, мистър Картър. Далеч не отговаря на характера ви. Карате човек да се съмнява във вас, знаете.