Златното рандеву

— Трябва да ви помоля да не говорите, Джон — каза строго той. — Загубихте много кръв и сте твърде отпаднал. Моля пазете си силите.

— Как е боцманът? — повторих аз. Доктор Марстън въздъхна.

— Ще се оправи, т.е. не е в опасност. Ненормално дебел череп, бих казал — това го е спасило. Сътресение, да струва ми се, че счупване няма. Трудно е да се каже без рентгенова снимка. Дишане, пулс, температура, кръвно налягане — нито едно от тях не дава признак, че е засегнат мозъкът. Повече се страхувам за крака му.

— Крака му ли?

— Пателата. За вас — коляновата капачка. Напълно строшена, невъзможно е да се оправи. Сухожилията са срязани, пищялът е счупен, кракът е прерязан наполовина. Изглежда е улучен няколко пъти. Проклетите убийци!

— Ампутация? Не мислите…

— Не ампутация — поклати нервно глава той. — Извадих всички строшени късчета, които открих. Трябва или да се съединят костите и така да се скъси кракът, или метална плоча. Рано е да се каже. Но мога да кажа: никога вече не ще може да прегъне това коляно. — Казвате, че е окуцял? За цял живот?

— Съжалявам. Зная, че бяхте приятели.

— Значи е свършил с морето?

— Съжалявам — повтори доктор Марстън. Да оставим медицинското му неумение, иначе беше почтен стар некадърник. — Сега е ваш ред, Джони.

— Да. — Не чаках моя ред. Обърнах се към пазача. — Хей, вие! Да, вие. Къде е Карерас?

— Сеньор Карерас. — Младежът изплю цигарата си на персийския килим и я смачка с пета. Лорд Декстер би откачил. — Не е моя работа да зная къде е сеньор Карерас.

Това ми изясни нещата. Говореше английски. Малко ме интересуваше в момента къде е Карерас. Марстън бе измъкнал големите си ножици и се готвеше да среже крачола на панталона ми.

— Капитан Булен? — попитах аз. — Какви са изгледите?

— Не зная. Сега е в безсъзнание. — Той се поколеба. Има две рани. Един куршум е минал под рамото, разкъсвайки гръдния мускул. Другият е влязъл в десния дроб, малко по-ниско, счупвайки едно ребро, после изглежда е засегнал върха на дроба. Куршумът е все още в тялото, почти сигурно до раменната плешка. Може по-късно да реша да го оперирам, за да го измъкна.

— Да оперирате. — Мисълта как старият Марстън се рови из несъзнаващия нищо Булен ме накара да се чувствувам по-блед, отколкото бях. — Да оперирате? Бихте поели голям риск, залагайки трупаната през цял живот професионална репутация…

— Касае се за човешки живот, Джон — каза тържествено той.

— Но може би ще трябва да проникнете през гръдния кош. Голяма операция, доктор Марстън. Без асистиращи хирурзи, без опитни сестри, без компетентен анестезиолог, без рентгенография, а може и да размърдате куршума, който е запушил жизнен отвор в дроба или плеврата, или каквото там му казвате. Освен това куршумът може да се е отклонил някъде. — Поех си дълбоко дъх. — Доктор Марстън, не мога да кажа колко ценя и уважавам дори самата ви мисъл да оперирате при подобни невъзможни обстоятелства. Но няма да поемете риска. Докторе, докато капитанът е извън строя, аз съм командир на „Кампари“, поне при извънредните обстоятелства — добавих горчиво аз. — Абсолютно ви забранявам да се излагате на много тежка отговорност да оперирате при такива неблагоприятни обстоятелства. Мис Биърсфорд, вие сте свидетелка на това.

— Е, Джон, може би сте прав — тежко заяви старият Марстън. Изведнаж стана сякаш пет години по-млад. — Може би наистина сте прав. Но чувството ми за дълг…

— Прави ви голяма чест, докторе. Но помислете за всички онези хора, които носят куршуми в гръдния си кош от времето на Първата световна война и все още са жизнеспособни.

— Точно така, разбира се, точно така. — Едва ли съм виждал човек толкова облекчен. — Ще дадем на природата един шанс, е?

— Капитан Булен е силен като кон. — На стареца му оставаше поне някаква възможност. Почувствувах се, като че ли току-що съм спасил един живот. Казах уморено:

— Прав сте, докторе. Боя се, че съм говорил много. Може ли да получа малко вода, моля?

— Разбира се, момчето ми, разбира се. — Донесе ми вода, загледа ме как отпивам и каза: — По-добре ли се чувствувате?

— Благодаря. — Гласът ми беше съвсем слаб. Раздвижих устните си няколко пъти, сякаш говоря, ала думи не излязоха. Изплашен, Марстън сложи ухо до устата ми да улови какво се опитвам да кажа и аз му прошепнах бавно, но отчетливо: — Бедрената ми кост не е счупена, но се престорете, че е.

Той ококори изумено очи, отвори уста да заговори и пак я затвори. Не беше чак толкова несъобразителен тозистарец. Кимна ми леко и каза:

— Готов ли сте да започна?