Златното рандеву

— Помня — признах си аз. — Извинете, мис Биърсфорд.

— Сюзън. — Усмихна се. — Всъщност, ако искате кафето си.

— Шантажиране.

— О, за бога, наричайте я Сюзън, щом иска — възмутено се намеси доктор Марстън. — Какво толкова има?

— Лекарска заповед — казах примирено аз. — О кей, Сюзън, донесете на пациента кафето му. — Обстоятелствата далеч не бяха нормални: по-късно можех отново пак да я наричам мис Биърсфорд.

Минаха пет минути, после тя донесе кафето. Погледнах подноса и казах:

Какво? Само три чаши? Трябва да бъдат четири.

— Четири?

— Четири. Три за нас и една за нашия приятел отвън.

— Нашия приятел… искате да кажете пазача?

— Кой друг?

— Полудели ли сте, мистър Картър?

— Не е честно — измърмори Марстън. — „Джон“ за вас.

Тя го погледна хладно, изгледа мен кръвнишки и каза ледено:

— Да не сте луд? Защо ще нося на този разбойник кафе? Няма да сторя нищо…

— Нашият старши офицер винаги има основание за постъпките си — рече Марстън в рязка и неочаквана подкрепа. — Моля, направете, каквото ви казва.

Тя сипа чаша кафе, изнесе я през външната врата и се върна след секунди.

— Взе ли я? — попитах аз.

— Как не. Изглежда, че през изтеклия ден не е имал нищо друго освен малко вода.

— Мога да го повярвам. Трябваше да допусна, че не са достатъчно добре снабдени в тези сандъци. — Взех предложената ми от нея чаша кафе, изгълтах го и оставих чашата. Вкусът му беше точно какъвто трябва да бъде за едно добро кафе.

— Как беше? — попита Сюзън.

— Идеално. Всякакъв направен от мен намек, че дори не знаете как се вари вода, оттеглям безрезервно.

Тя и Марстън се спогледаха, после Марстън каза:

— Няма какво повече да мислите и се тревожите тази нощ, Джон?

— Ни най-малко. Нужен ми е един здрав сън.

— Затова сложих доста силно приспивателно в кафето ви. — Той ме погледна замислено. — Кафето има забележително свойство да притъпява другите вкусове, нали?

Разбрах какво иска да каже, разбираше го и той. Казах:

— Доктор Марстън, мисля, че имам вина, за гдето значително съм ви подценявал.

— Мисля, че имате, Джон — каза добродушно той. — Наистина вярвам.

В унес долових, че левият крак ме боли, не много, но достатъчно, за да ме събуди. Някой го дърпаше, изтегляше го на всеки няколко секунди, пускаше го и после пак го дръпваше, като непрестанно бърбореше през това време. Искаше ми се този някой да спре — с дърпането и бърборенето. Не знаеше ли, че съм болен?

Отворих очи. Първото, което видях, беше часовникът на отсрещната преграда, Десет часа. Десет часа сутринта, защото ярка дневна светлина нахлуваше през незакритите прозорци. Доктор Марстън бе излязъл прав относно приспивателното: „силно“ беше съвсем точната дума за него.

Някой говореше. Всъщност, старият Булен бълнуваше несвързано в упоеното си и замаяно състояние, обаче никой не ми дърпаше крака. Дърпането идваше от окачената през тавана тежест. Въпреки своите стабилизатори „Кампари“ се плъзгаше по някаква дъга, което означаваше, че морето доста се е разиграло и има голямо вълнение. Щом корабът стигнеше до най-високата точка на издигане, окачената макара се дръпваше; на всеки няколко секунди ново дръпване. Сега, след като се бях разбудил напълно, болката беше още по — болезнена. Дори и действително да бях със счупен фемур, тази работа едва ли би ми помогнала с нещо. Огледах се за доктор Марстън да го помоля да я свали.

Обаче първото лице, на което попаднаха очите ми, не беше доктор Марстън, а Мигел Карерас. Той стоеше до леглото ми и може би той ме бе разтърсвал, за да ме разбуди. Беше гладко избръснат, изглеждаше отпочинал, с нова превръзка на ръката, под която носеше няколко карти. Усмихна ми се леко.

— Добро утро, мистър Картър. Как се чувствувате сега?

Не му обърнах внимание. Сюзън Биърсфорд седеше зад бюрото на доктора. Изглеждаше силно уморена, а под зелените очи имаше тъмни сенки. Запитах я:

— Сюзън, къде е доктор Марстън?

— Сюзън? — измърмори Карерас. — Колко бързо близостта води до интимност.

Пак не му обърнах внимание. Сюзън каза:

— В диспансера, спи. Будува почти цяла нощ.

— Бихте ли го събудили? Кажете му да ми свали тази проклета тежест. Тя просто ми разкъсва крака на две.

Тя влезе в диспансера, а Карерас каза:

— Малко внимание, ако обичате, мистър Картър.

— Когато ми махнат тази тежест — заявих кисело аз. — Не по-рано.

Появи се доктор Марстън, търкащ очите си, за да прогони съня, и се залови да сваля тежестта, без да продума. — Капитан Булен и боцманът? — попитах аз. — Как са?

— Капитанът се държи горе-долу. — Старецът изглеждаше крайно уморен. — Боцманът бързо се възстановява. И двамата се събудиха много рано сутринта; дадох им приспивателно. Колкото повече спят, толкова по-добре.

Кимнах, и чаках да ме изправи в седнало положение, наместих си крака и казах рязко: — Какво искате, Карерас?

Той разви една карта и я положи на коленете ми.

— Малко навигаторска помощ… да го наречем кръстосана проверка. Ще ни помогнете ли?

— Ще ви помогна.

— Какво? — Сюзън Биърсфорд притича откъм бюрото и се взря в мен. — Вие… вие ще помогнете на този човек?