Златното рандеву

— Ще ми кажете ли какво е то? Моля ви! — Студеното изражение вече напълно бе изчезнало от лицето и гласа й: една съвсем различна Сюзън Биърсфорд от тази, която познавах, и една, която харесвах много повече от другата. За пръв път, и то много по-късно през деня, ми мина през ума, че може би това е истинската Сюзън Биърсфорд. Когато носиш на себе си лепната цена, отбелязваща безброй милиони долара, и пътуваш в гора, пълна с вълци, жадни за злато и безплатна трапеза в живота, наложително е да имаш някакво защитно средство срещу тях, наистина е крайно необходимо, и аз трябва да призная, че нейното полунасмешливо държание, което рядко я напускаше, беше най-ефективно действуващото отбранително оръжие.

— Ще ми кажете ли, моля ви се? — повтори тя. Беше се приближила до мен още повече, зелените очи бяха започнали да се разтапят по онзи чуден начин, който ми спираше дъха, и ето че пак се обърках. — Мисля, че можете да ми вярвате, мистър Картър.

— Да. — Погледнах встрани, с пълно напрежение на волята и успях да възстановя дъха си… Е, не беше чак толкова трудно: вдишаш и издишаш, след като отстраниш магията им. — Мисля, че мога да ви се доверя, мис Биърсфорд. Ще ви кажа. Но не веднага. Само ако знаехте защо настоявам да не ме принуждавате за това. Има ли някой пасажер навън да диша въздух или да прави слънчеви бани?

— Какво? — Внезапното превключване я накара да примижи, но тя бързо дойде на себе си и посочи към прозореца. — В това време ли?

Видях за какво става дума. Слънцето се беше скрило напълно и тежки, черни кълбести облаци, идващи от югоизток, бяха затъмнили изцяло небето. Морето не изглеждаше по-бурно от преди, но имах чувството, че температурата сигурно е паднала. Не ми се хареса това време. И можех да разбера защо никой от пасажерите не е на палубата. Това объркваше работата. Но имаше и друг начин.

— Разбирам какво искате да кажете. Обещавам тази вечер да ви кажа всичко, което искате да знаете (това беше твърде разтеглива граница за времето), ако вие на свой ред ми обещаете да не казвате на никого за признанието ми, че нещо не е в ред — и ако направите нещо за мен.

— Какво искате да сторя?

— Това. Знаете, че баща ви организира коктейл-парти в чест на майка ви тази нощ в салона. Насрочено е за седем и четиридесет и пет. Кажете му да го насрочи за седем и половина. Нужно ми е повече време преди вечеря — сега не е важно защо. Използувайте каквато искате причина, без да ме намесвате. И помолете баща си да покани и стария Сердан на приема. Няма значение, ако е на стола-количка и го придружават двете сестри. Докарайте го на приема. Баща ви може да бъде страшно убедителен и предполагам, че вие пък можете да убедите баща си да стори всичко. Кажете му, че ви е мъчно за клетия старец с тази вечна негова изолация от обществото. Кажете му каквото и да е, само докарайте стария Сердан на приема. Не мога да ви кажа колко важно е това.

Тя ме изгледа замислена. Наистина имаше абсолютно изключителни очи, беше вече три седмици с нас, а никога преди не бях ги забелязал, очи с тази дълбока и все пак прозрачна зеленина на морската вода над пясъците на островите Уиндуорд, очи, които се разтапяха и блещукаха същевременно, както когато зефирът надипли повърхността на водата, очи, които… отскубнах с напрежение погледа си от тях. Виж Картър, бе казал старият Биърсфорд. Това е мъж за теб. Без склонност към фантасмагории. Така мислеше той. Долових като на сън как тя промълвя тихо:

— Ще го сторя. Обещавам ви. Не зная на каква следа сте, но зная, че е вярната.

— Какво искате да кажете? — бавно я попитах аз.

— Онази сестра на мистър Сердан. Високата, с плетивото. Толкова може да плете, колкото да литне до Луната. Просто си седи, трака иглите, обърква всеки втори възел и практически не стига доникъде. Зная. Да си милионерска щерка не значи непременно, че нищо не разбираш от плетене.

— Какво! — Улових я за раменете и се взрях в нея. — Видяхте ли това? Сигурна ли сте?

— Разбира се, че съм сигурна.

— Така… — Продължавах да я гледам, но този път не виждах очите, виждах куп други неща и никое от тях не ми харесваше. Казах: — Това е много интересно. Ще се видим по-късно. Бъдете добро момиче и уредете въпроса с баща си. Нали? — Потупах я разсеяно по рамото, обърнах се и се загледах през прозореца.

След няколко секунди разбрах, че още не си е излязла. Беше отворила вратата и с ръка на бравата се взираше в мен със странно изражение на лицето.

— Нали няма да ми пробутате да смуча захарно петле?

— Ако можете да си представите едновременно един глас да бъде и сладък, и огорчен, това беше именно гласът и. — Или панделка за плитчините? — С това затръшва вратата и изчезна. Вратата все пак не се строши, просто защото беше стоманена.

Взрях се за миг в затворената врата, после се предадох. Всеки друг път бих отделил няколко минути да размисля върху странните пътища на женския мозък. Но сега не беше всеки друг път. Каквото и да беше, все пак не беше всеки друг път. Намъкнах обувките, ризата и куртката, извадих револвера изпод дюшека и излязох да потърся капитана.