Златното рандеву

В три часа не бях стигнал доникъде. Разнищвах всички въпроси, разгледах ги от всички ъгли, изведох различни решения, всички еднакво неуместни, и се спрях на дузина подозрителни лица, всички еднакво невъзможни. Мисленето не ме доведе доникъде. Седнах, като внимавах за врата си, измъкнах бутилка уиски от шкафа, налях си малко, разредих го с вода и го глътнах, а след това, независимо че противоречеше на правилника, си налях второ. Него оставих на масичката до копката и пак си легнах.

Направи го уискито, винаги ще се кълна, че уискито го направи; като духовна смазка за ръждясали мозъци то няма равно на себе си. След пет минути лежане по гръб, загледан безцелно в отвора за студен въздух над главата си, изведнаж се досетих. Сетих се изведнаж, напълно и за всичко в един миг и знаех без всякакво съмнение, че съм на прав път. Радиото! Приемателят, по който бе получено известието до радиокабината ни! Господи, нямаше никакво радио, само слепец като мен можеше да го пропусне, разбира се, че нямаше радио. Обаче имаше нещо друго. Изправих се рязко, като Архимед, когато изскочил от банята, и изпъшках от болка, когато един горещ нож се вряза във врата ми.

— Често ли имате такива пристъпи или ви се случват само когато сте сам? — запита един загрижен глас от прага. Сюзън Биърсфорд, облечена в бяла копринена рокля с квадратно деколте, стоеше на прага сполуучудено, полузагрижено изражение. Толкова дълбоко се бях концентрирал, че не бях чул отварянето на вратата.

— Мис Биърсфорд. — Разтрих болния си врат с дясната ръка. — Какво правите тук? Знаете, че на пасажерите не е разрешено да посещават офицерските помещения.

— Не е ли? Зная, че баща ми е идвал няколко пъти през последните си пътувания да говори с вас.

— Баща ви не е млада госпожица.

— фюу! — Тя пристъпи в каютата и затвори вратата след себе си. Изведиаж усмивката изчезна от лицето и. — Ще разговаряте ли с мен, мистър Картър?

— Винаги — казах вежливо аз. — Обаче не тук… — Гласът ми заглъхна, измених държанието си още докато говорех.

— Разбирате ли, вие сте единственият, с когото мога да говоря — каза тя.

— Да. — Едно прекрасно девойче, само в каютата ми и очакващо да поговори с мен, а аз дори не я слушах. Мислех си за нещо друго, то включваше и Сюзън Биърсфорд, но само между другото.

— О, обърнете ми внимание — настоя сърдито тя.

— Дадено! — казах примирен аз. — Обещавам ви.

— Какво? — настоя тя.

— Внимание. — Пресегнах за чашата си. — Наздраве!

— Мислех, че ви е забранен алкохолът по време на работа?

— Забранен е. Какво искате?

— Искам да зная защо никой не желае да говори с мен. — Тя вдигна ръка, когато се наканих да заговоря. — Моля ви, не се подигравайте. Разтревожена съм. Става нещо ужасно, нали? Знаете, че аз винаги разговарям повече с офицерите, отколкото с другите пасажери. — Реших да не и правя комплимент за нейната бъбривост. — А сега никой не иска да говори с мен. Татко казва, че съм си въобразявала. Не. Зная, че не си въобразявам. Не искат да разговарят. И не заради мен. Зная. Всички са изплашени до смърт от нещо, движат се със сковани лица и не поглеждат никого, освен да си отправят погледи един на друг. Нещо не е в ред, нали? Става нещо ужасно, ужасно лошо. И Четвърти офицер Декстер… го няма, нали?

— Какво лошо може да има, мис Биърсфорд?

— Моля ви. — Това вече беше като в романите. Сюзън Биърсфорд да ме моли. Тя прекоси каютата — с размери, които според стария Декстер бяха достатъчни на старшия офицер, за да направи няколко крачки — и застана пред мен. — Кажете ми истината. За двайсет и четири часа изчезват трима души… не ми казвайте, че е просто съвпадение. И всички офицери имат вид като че ли ще бъдат разстреляни призори.

— Не мислите ли, че вие сте единственият човек, който изглежда е забелязал нещо необичайно? Какво ще кажете за всички други пасажери?

— Другите пасажери! — Тонът на гласа и не говореше добре за другите пасажери. — Как могат да го забележат, когато всички жени са или в леглата за следобедна дрямка, или при фризьора, или на масаж, а всички мъже стоят в телеграфния салон като оплаквачи на погребение, просто затова, че борсовите телетайпи са счупени? А това е друга работа. Защо тези машини са счупени? Защо радиокабината е затворена? И защо „Кампари“ пътува толкова бързо? Преди малко ходих отзад да се вслушам в машините и зная, че никога не сме се движили така бързо.

факт е, че не пропускаше много. Казах й:

— Защо дойдохте при мен?

— Татко ми намекна. — Тя се поколеба, после се усмихна леко. — Той ми каза, че много съм си въобразявала и че за човек, страдащ от илюзии и свръхактивно въображение, не можел да препоръча нищо по-добро от едно посещение при Старши офицер Картър, който никога не си въобразява излишни неща.

— Баща ви греши.

— Греши ли? Вие … хм… страдате от илюзии?

— Относно вашето въображение. — Допих си уискито и станах. — Нещо не е в ред, много, много не е в ред, мис Биърсфорд.

Тя ме загледа упорито в очите, после каза тихо: