Златното рандеву

Службата беше кратка и съвсем проста. Капитан Булен каза няколко думи за Браунел, почти толкова верни, колкото всички думи при подобни обстоятелства, изръмжа химна „Остани с мен“, прочете погребалната служба и кимна на боцмана. В Кралския флот вършеха по-добре тези неща, но ние не носехме фанфари на кораба. Макдоналд вдигна бордовия край на ковчега, увитата в брезент купчина се плъзна под флага и се изгуби, отбелязвайки изчезването си с лек плясък. Погледнах нагоре и видях Хартуелския херцог, застанал мирно в скована поза, с вдигната за почест дясна ръка към бялата фуражка. Да оставим настрана природните недостатъци на лицето му, но рядко бях виждал по-нелепа гледка. Несъмнено за непредубедения наблюдател той представляваше по-друга гледка, но аз лично не можех да забравя, че това, което изпратихме в дълбините, е малко брезент, разни боклуци от машинното отделение и към 80 кг ръждясали вериги, за да бъде маскировката пълна.

Вратата към кораба се затвори, капитан Булен връчи библията на един кадет, оборотите на двигателите се покачиха и „Кампари“ пак заработи — със закуска, като точка първа от дневния ред.

През трите си години на борда на „Кампари“ рядко бях виждал в трапезарията за закуска повече от половин дузина пасажери. Повечето предпочитаха да им я поднасят в апартаментите или на верандите извън апартаментите им. Няколко аперитива, последвани от превъзходните ястия на Антоан и Хенри, дори и едно добро погребение, не можеха да изкарат всичките ни пасажери навън. Все пак липсваха най-много седем-осем души.

Моята маса беше в пълен състав, с изключение на инвалида мистър Сердан. Аз трябваше да съм на вахта, но капитанът беше решил, че тъй като на кърмата беше един много способен кормчия и земя наоколо нямаше на разстояние от седемдесет мили, младият Декстер, който обикновено биваше на вахта с мен, можеше да я изкара сам, докато трае закуската.

Едва се бях настанил на стола си, когато мис Харбрайд прикова малките си очи върху мен.

— Какво, за бога, ви се е случило, млади човече? — ме запита тя.

— Да ви кажа истината, мис Харбрайд, самият аз не зная.

— Какво?

— Вярно е! — Нарочно направих най-унилата физиономия. Бях приготвил и разказа си. — Стоях на подковата палуба снощи и изведнъж разбрах, че лежа на пода с разцепена глава. Изглежда съм я ударил във веригата при падането си. Доктор Марстън мисли, че е комбинация от слънчев удар — вчера цял ден товарихме, а мога да ви уверя, че слънцето грееше много силно — и поради неприятностите в Кингстън и поради причиненото от тях забавяне не съм спал достатъчно през последните три дни.

— Трябва да подчертая, че събития продължават да се случват на „Кампари“ — каза Мигел Карерас. Лицето му беше мрачно. — Един умира от сърдечен пристъп или каквото е било, друг изчезва… още не са намерили главния стюард, нали?

— Боя се, че не, сър.

— А сега пък вие се удряте. Да се надяваме, че това ще е краят на всичко.

— Неприятностите винаги идват по три, сър. Сигурен съм, че това е краят. Никога преди не сме…

— Млади човече, може ли да ви погледна — настоя един властен глас откъм капитанската маса. Беше мисис Биърсфорд, моята любима пасажерка. Извих се на стола си да установя, че мисис Биърсфорд, която обикновено седеше с гръб към мен, сега се бе обърнала изцяло към мен. Зад нея, за разлика от предишната нощ, Хатуелският херцог нямаше проблеми, за да насочи цялото си внимание към Сюзън Биърсфорд. Мисис Биърсфорд ме изучаваше мълчаливо почти цели десет секунди.

— Никак не изглеждате добре, мистър Картър — заяви накрая тя. — Изкривили сте си врата, нали? Не трябваше да се обръщате целия на стола си, за да говорите с мен.

— Малко! — признах си аз. — Леко е скован.

— И сте си наранили гърба, на всичко отгоре — добави триумфално тя. — Съдя по особената ви стойка.

— Почти не ме боли — казах храбро аз. Всъщност, изобщо не ме болеше, но още не бях свикнал с мушнатия зад колана ми пистолет, дръжката на който продължаваше да се врязва болезнено в долните ми ребра.

— Слънчев удар, а? — Лицето и изразяваше искрена загриженост. — И недоспиване. Трябваше да сте на легло. Капитан Булен, боя се, че претоварвате този млад човек.

— И аз това казвам на капитана, мадам — заявих аз, — но той не ми обръща внимание.

Капитан Булен се усмихна за миг и стана. Докато обиколиха салона, очите му имаха изражението на човек, налагащ внимание и тишина: в такава личност той се превърна за три секунди.