Златното рандеву

Отидох до прозореца. Същото безоблачно небе, по което слънцето, жарко и блестящо, вече високо над хоризонта, хвърляше ослепително светла пътека върху морската синева. Вълнението бе по-дълбоко, по-дълго и по-силно, отколкото очаквах, и идваше отдясно. Спуснах прозореца и не усетих вятър, което означаваше, че лек бриз духа откъм кърмата, но все пак недостатъчен да наруши гладката повърхност на морето.

Взех душ, обръснах се — никога преди това не бях осъзнавал колко е трудно да се бръснеш, когато завъртането на главата ти е ограничено до една дъга от пет сантиметра, после огледах раната. На дневна светлина тя имаше неприятен вид, много по-лош от този през нощта: над и зад Дивото слепоочие имаше петсантиметрова рана, широка и твърде дълбока, и силно пулсираща. Вдигнах телефона и потърсих доктор Марстън. Той беше още в леглото. Да, щял веднага да ме види — ранобудна Хипократова охота, съвсем неприсъща за характера му! Но може би съвестта го измъчваше заради погрешната му диагноза през миналата нощ! Облякох се, сложих си фуражката, нагласих я под подходящ ъгъл, докато лентата скри раната, и излязох да го посетя.

Свеж и отпочинал и с необичайно бистри очи — несъмнено поради предупреждението на Булен да прекрати с рома, — доктор Марстън нямаше вид на завладян от угризения на съвестта човек, прекарал една безсънна нощ. Дори не изглеждаше особено разтревожен от факта, че на борда се намираше такъв тип пасажер, който, ако би си вписал вярно професията, трябваше в съответната графа да напише „убиец“. Изглеждаше само загрижен как да отбележи трупа от миналата нощ в дневника. Когато му казах, че не трябва да записва нищо за Браунел, докато не пристигнем в Насау, и че не бива да се споменава името ми във връзка с диагнозата за смъртта на Браунел, той явно се развесели. Острига няколко квадратни сантиметра коса, впръсна местна упойка, почисти и заши раната, покри я с лейкопласт и се сбогува с мен. Край на работата му за днес!

Беше осем без четвърт. Спуснах се по стълбите на помещенията, водещи към бака, и се запътих към дърводелната. Отпред, необичайно за този утринен час, бяха се събрали към четиридесет души от корабния екипаж в очакване да кажат последно сбогом на Браунел. Но те не бяха единствените наблюдатели. Вдигнах поглед и видях, че палубата за разходки, която извиваше право към предната надстройка на „Кампари“, бе изпъстрена с пасажери — всичко 11 — 12 души: не много, но там бяха почти всички мъже — пасажери на кораба — жени не видях, — с изключение на стария Сердан и може би един-двама други. Лошите вести се разпространяват бързо, а дори и за милионери възможността да видят морско погребение не се предоставя много често. Точно в средата им беше Хартуелският херцог, в съвсем моряшки вид, с грижливо наместената си фуражка от Кралския яхтклуб, копринен шал и флотска куртка с месингови копчета.

Заобиколих трюм №1 и си помислих мрачно, че може би има нещо вярно в старото суеверие: мъртвите си търсят компания, казват старите моряци, и мъртъвците, натоварени едва вчера след обяд и лежащи сега на дъното на трюм N 4, не бяха се забавили да я потърсят. В разстояние на няколко часа си бяха отишли още двама, за малко и трети: само че аз бях паднал настрани, вместо да се претърколя през парапета. Отново усетих студените тръпки отзад на врата си, после влязох в полумрачната дърводелна, точно при форпика.

Всичко беше готово. Ковчегът, скована набързо платформа от дъски 200 х 60 см, лежеше на палубата, флагът на английския търговски флот бе привързан откъм единия си край за дръжките на ковчега, но беше свободен откъм другия край и покриваше обвитата в брезент купчина отдолу. Тук бяха само боцманът и дърводелецът. Гледайки Макдоналд, човек никога не би предположил, че не е спал предишната нощ. Сам беше предложил да остане на стража отвън радиокабината до зори. Въпреки че вероятността за нападение през деня беше минимална, негова беше и идеята да бъдат отделени двама души, които след закуска да търкат палубата зад радиокабината, ако е необходимо, и през целия ден. Междувременно радиокабината бе затворена и залостена с тежък катинар, за да се даде възможност на Питърс и Дженкинс да присъствуват на погребението на своя колега.

Това не беше трудно осъществимо: както обикновено, практиката беше да забие камбанката на мостика или в каютата на старшия радист, когато постъпваше радиограма по честотата за SOS или по кодовия знак на „Кампари“.

Лекото вибриране на двигателите на „Кампари“ замря, оборотите спаднаха, колкото да поддържаме курса при силното вълнение. Капитанът слезе по стълбата, носейки под мишница тежка, обкована с месинг библия. Тежката стоманена врата от дясната страна на бака бе отворена и издърпана назад. Плъзнат бе дълъг сандък, чийто край изравниха с отвора встрани на кораба. После Макдоналд и дърводелецът се появиха гологлави, носейки ковчега и обвитата в брезент купчина, и ги сложиха в сандъка.