Златното рандеву

— „Пристанищни власти Насау, параход «Кампари», позиция такава и такава, пристига утре, сряда, 23:30. Молим на разположение полиция, незабавно разследване. Един убит, един изчезнал. Спешно. Булен, капитан.“ — Това бива. — Пресегна за телефона. Аз му улових ръката.

— Който има приемника, може да проследи еднакво лесно както излизащите, така и постъпващите повиквания. Така ще разберат, че сме по дирите им. Господ само знае какво може да се случи тогава.

Булен погледна бавно първо мен, после Макилрой, после ковчежника, който не бе проговорил ни дума след пристигането ми в кабината, после пак мен. След това накъса известието на ситни парченца и ги пусна в кошчето за отпадъци.

IV Вторник 10:15 вечерта — сряда 8:45 сутринта

Не извърших кой знае какво разследване през нощта. Бях измислил как да започна, но бедата беше там, че не можех да почна, докато пасажерите не се събудят и излязат от каютите си. Никой не обича да го измъкват от леглото му посред нощ, още по-малко милионерите.

След като предпазливо открих боцмана, за да се уверя, че няма да получа в тила едно шило за разплитане на въжета, прекарах цели петнайсет минути до радиокабината, сравнявайки местоположението и с другите кабини и близките помещения. Радиокабината беше в дясната страна отпред, непосредствено след помещенията за пътниците на палуба „А“, а апартаментът на стареца Сердан беше точно отдолу. Предполагах, че дори и ако не е дочакал последните думи на известието, убиецът не е разполагал с повече от десет секунди да се добере от скрития приемник до радиокабината. На това основание автоматически всяко място на разстояние десет секунди от радиокабината ставаше подозрително.

Малко бяха подозрителните места: мостикът, флагкабината, радаркабината, кабината с картите и всички офицерски и кадетски помещения. Те можеха да се изключат веднага. В продължение на 40 минути обходих трапезарията, кухнята, килерите, офицерския салон и непосредствено до него друг салон, който се наричаше всекидневна и беше пригоден за нуждите на съпругите и дъщерите на нашите милионери. Всички бяха празни по това време на нощта — и ако някой е измислил транзисторно радио, по-малко от кибритена кутия, тогава може да съм пропуснал: но всичко по-голямо непременно бих открил.

Оставаха само пасажерските помещения, каютите на палуба „А“ под радиокабината бяха най-съмнителни. Апартаментите на палуба „В“ (следващата палуба отдолу) не излизаха от границите на вероятността, но когато прекарах мислено поглед по скованите крака на дъртите кранти от палуба „В“, не виждах мъж, който би стигал до радиокабината за по-малко от десет секунди. А положително не беше жена: защото, който беше убил Браунел, не само бе повалил и Бенсън, но и ги беше скрил, а Бенсън тежеше 90 кг., ни грам по-малко.

И така, палуба „А“ и „В“. Утре и двете трябваше да минат през ситото. Молех се за добро време, което да изкуши пасажерите ни да се пекат на слънце, за да могат стюардите, докато оправят леглата и почистват каютите, да извършат старателно претърсване. Митничарите в Ямайка вече бяха сторили това; но те бяха търсили механизъм, дълъг 1,80 метра, а не радио, което в тези времена на миниатюризация лесно би могло да се скрие, например, в онези масивни кутии за бижута, които бяха воденичният камък на нашите милионерски съпруги.

Сега пътувахме почти на североизток, под същото индигово небе, обсипано със звезди: „Кампари“ се плъзгаше леко по линията на дългото бавно вълнение. Нужен ни беше близо половин час да сменим курса с 80°, така че никой пасажер — нощна птица да не разбере променената посока по нашия килватер: не че щеше да има някаква полза от тази предпазна мярка, ако някой от пасажерите ни имаше и най-слаба представа от звездна навигация или поне елементарната способност да открива Полярната звезда.

Крачех бавно по подковата палуба отдясно, когато съзрях да се приближава към мен капитан Булен. Той вдигна ръка, посочвайки дълбоката сянка, хвърлена от една спасителна лодка.

— Мислех, че ще те намеря тук или наоколо — каза бавно. Бръкна под куртката си и мушна нещо студено и твърдо в ръката ми. — Вярвам, че знаеш как да го използуват.

Звездната светлина проблесна върху синкавия метал в ръката ми. Автоматичният колт, един от трите, пазени в стъкления шкаф на спалната кабина на капитана. Явно, най-после капитан Булен вземаше работата сериозно.

— Мога да го използувам, сър!

— Добре. Мушни го в колана си или там, където държиш тези проклетии. Никога не съм съзнавал, че са тъй гадно неудобни, че да ги крия за твоята особа. Ето ти и един резервен пълнител. Надявам се на бога, че не ще стане нужда да ги използуваме. — — Това означаваше, че и капитанът имаше такъв.

— Третият, сър?

— Не зная! — Поколеба се. — Мислех за Уилсън.

— Той е добър човек. Но го дайте на боцмана.