Златното рандеву

— Само ме прехвърлете на „Тикондерога“, Карерас С това достатъчно ще ми се отблагодарите.

— Това ще бъде сторено. — Той погледна часовника си. — След по-малко от три часа шестима души от вашия екипаж ще бъдат тук с носилки да пренесат капитан Булен, боцмана и вас на „Тикондерога“.

Излезе си. Огледах лазарета: всички бяха тук — капитан Булен и Макдоналд в леглата си, Сюзън и Марстън до вратата на диспансера — и двамата увити в одеяла. Всички ме гледаха. Изражението на лицата им беше наистина много особено, казано най-меко.

Мълчанието продължи ненужно дълго време, после Булен заговори бавно и твърдо:

— Карерас извърши един акт на пиратство. Готви се да извърши и втори. Правейки това, той се обявява за враг на кралицата и родината ни. Ще бъдеш обвинен в помагане и улесняване на врага, пряко отговорен за загубата на сто и петдесет милиона долара в златни кюлчета. Ще взема показания от присъствуващите тук свидетели веднага щом се качим на „Тикондерога“. — Не можех да виня стареца, той все още вярваше в обещанието на Карерас за бъдещата ни безопасност. В неговите очи аз просто дяволски улеснявах задачата на Карерас. Но сега не беше време да го просвещавам.

— О, хайде — казах аз, — това е прекалено, нали? Помагане, съдействие, съучастничество, ако ви харесва, но цялата тази работа за предателство…

— Защо го сторихте? — поклати глава удивена Сюзън Биърсфорд. — О, защо го сторихте? Да му помагате по този начин, за да спасите собствения си врат. — Не беше време да осветлявам и нея. Нито тя, нито Булен биха могли като артисти да изиграят ролите си на сутринта, ако знаеха цялата истина.

— И тава е малко силно казано — възразих аз. — Само преди няколко часа никой от вас не желаеше да се махне от „Кампари“. А сега, когато…

— Не исках да става по този начин! Досега не знаех, че има голяма вероятност „Тикондерога“ да се измъкне.

— Не бих го повярвал, Джон — заяви драматично доктор Марстън. — Просто не бих го повярвал.

— Лесно ви е на всички да говорите — казах аз. — Всички си имате семейства. Аз имам само себе си. Можете ли да ме обвините, че искам да се погрижа за всичко, което имам?

Никой не оспори тези ми шедьоври на логична аргументация. Погледнах ги един по един и те извърнаха главя — Сюзън, Марстън и Булен, — без да се грижат да скриват изражението си. А после и Макдоналд също се извърна, но не преди левият му клепач да се спусне в едно бавно намигане.

Отпуснах се в леглото и реших да поспя. Никой не ме запита как съм прекарал тази нощ.

XII Събота 6 ч. — 1 ч. сутринта

Като се събудих, бях скован, всичко ме болеше и продължавах да треперя. Ала не болката, студът и треската ме измъкнаха от мрачните дълбини на неспокойния сън. Беше шумът, поредица от триене, скърцащи метални сблъсъци, прокънтяващи и разтърсващи „Кампари“ по цялата му дължина, като че ли се удряше в айсберг с всеки свой тласък напред. От бавното, мудно и безжизнено поклащане разбрах, че стабилизаторите не работят. „Кампари“ бе спрял.

— Е, мистър — гласът на Булен беше дрезгаво стъргане. — Планът ти сполучи, дявол те взел. Моите поздравления. „Тикондерога“ е до нас.

— До нас! — потвърди Макдоналд. — Залепен до нас!

— В това време? — Примижах, когато двата кораба се разклатиха заедно върху гребена на една дълбока вълна, и чух резкия, раздиращ скърцащ звук, когато горните метални части се допряха и затъркаха под клатушкащата тежест на сблъсъка. — Ще им падне боята. Този човек е луд.

— Бърза — рече Макдоналд. — Чувам дереккрана отзад. Вече е започнал прехвърлянето на товара.

— Отзад? — Не можах да сдържа нотката на възбуда в гласа сия изведнаж всички ме загледаха с любопитни очи.

— Отзад? Сигурен ли си?

— Сигурен съм, сър.

— Как сме долепени — нос до нос и кърма до кърма или насрещно?

— Нямам представа. — Той и Булен ме изгледаха остро, но имаше разлика в остротата на погледите им. — Има ли значение, мистър Картър? — Знаеше дяволски добре, че има.

— Няма значение — казах с безразличие аз. Не означаваше кой знае колко: само сто и петдесет милиона долара.

— Къде е мис Биърсфорд? — попитах Марстън.

— При своите — отвърна ми късо той. — Събират си дрехите. Вашият любезен приятел Карерас позволи на пасажерите да вземат всеки по един куфар със себе си. Казва, че останалото щели да си го получат своевременно, т.е., ако някой успее да се добере до „Кампари“, след като той го напусне.

Характерно беше, помислих си аз, за изключителното усърдие на този човек при всичко, което правеше, да им позволи да си вземат по един куфар дрехи и да им обещава дори окончателно връщане на останалото; той щеше да премахне в главата и на най-недоверчивия недостойната мисъл, че може би намеренията му към екипажа и пътниците не са най-благородни.

Телефонът иззвъня. Марстън вдигна слушалката, послуша и пак я окачи.

— Носилки след пет минути — обяви той.

— Помогнете ми да се облека, моля — казак аз. — Бялата ми униформа и бялата риза.

— Вие… няма да ставате? — Марстън беше втрещен. — Ами ако…