Златното рандеву

Сигнал от Карерас и дойде време за прехвърлянето на носилките. Аз бях пръв. Не ме радваше много краткото пътуване, щях да бъда едно червено петно, разлято на двеста квадратни фута метал, ако някой от носачите се подхлъзнеше при люлеенето на двата големи кораба, но сръчно стъпващите моряци вероятно имаха подобни опасения за себе си, тъй като не направиха грешка. След минута и другите две носилки бяха прехвърлени на „Тикондерога“.

Оставиха ни до предния отвор на задната палуба при нашите пасажери и екипаж. На група, малко встрани, с един пазач за всички, стояха няколко офицера и може би дузина от екипажа на „Тикондерога“. Един от тях, висок, слаб мъж на около петдесет години с пламнали от гняв очи, с четири златни нашивки на капитан върху ръкавите си и държащ телеграфна бланка в ръка, говореше с нашия главен механик Макилрой и с Къмннгс, без да обръща внимание на внезапно насоченото оръжие на охраната към него, Макилрой се запъти към нас.

— Слава на бога, че оцеляхте — каза тихо Макилрой.

— Последния път, когато видях трима ви, не бих заложил и пукнато пени за живота ви. Това е капитан Брейс от „Тикондерога“. Капитан Брейс капитан Булен, Старши офицер Картър.

— Драго ми е да се запозная с вас, сър — промълви дрезгаво Булен, — но не при тези проклети обстоятелства. — Несъмнено старецът бе на път да се оправи. — Ще оставим мистър Картър настрана от това, мистър Макилрой. Възнамерявам да подам обвинение срещу него за оказване неоправдана и нежелателна помощ на този проклет звяр Карерас.

— Като се вземе предвид, че му бях спасил живота, като не позволих на доктор Марстън да го оперира, помислих си, че би могъл да се покаже и по-благодарен.

— Джони Картър? — Макилрой изрази истинско неверие. — Невъзможно!

— Ще получите доказателства — каза мрачно Булен, погледна нагоре към капитан Брейс и добави: — Знаейки какъв товар носите, бих очаквал да побегнете, щом ви пресрещнат, с оръдия или без оръдия. Но вие не го сторихте, нали? Отзовахте се на сигнала SOS, така ли беше? Ракети за бедствие, твърдение, че плочите са се спукали при урагана, потъване, елате да ни приберете. Вярно ли е, капитане?

— Можех да ги изпреваря или да избягам с маневра — каза Брейс После, внезапно заинтересован, добави: — Вие откъде знаете?

— Защото чух нашия първи офицер тук как го съветва, че това бил най-добрият начин да го стори. Част от отговора за вас, Макилрой. — Той погледна към мен с презрение, после пак към Макилрой. — Нека двама души ме преместят по-близо до онази преграда. Не се чувствувам много удобно тук.

Отправих му един печален поглед, но той го отбягва. Носилката му беше преместена и аз бях оставен повече или по-малко сам пред групата. Лежах там около три минути, наблюдавайки размяната на товари.

Една ръка докосна рамото ми. Обърнах се. Джулиъс Биърсфорд бе приклекнал до носилката ми.

Не вярвах никога пак да ви видя, мистър Картър — ми рече откровено той. — Как се чувствувате?

— По-добре, отколкото изглеждам — му отговорих не съвсем точно аз.

— А защо сте оставен сам тук? — полюбопитствува той.

— Това — обясних му аз — е на което казват „да те засилят за Конвънтри“. Капитан Булен е убеден, че съм оказал нежелателна помощ или някакъв подобен юридически термин на Карерас. Не е доволен от мен.

— Глупости! — изръмжа той.

— Чу ме да го правя.

— Не ме интересува какво е чул — заяви спокойно Биърсфорд. — Каквото и да е чул, не е чул това, което мисли, че е чул. Аз правя не по-малко грешки от всеки друг, може би повече от мнозина, но никога не греша по отношение на хората… което ми припомня, момчето ми… не мога да ви кажа колко съм доволен… и радостен. Едва ли е време и място за това, но все пак, моите сърдечни поздравления. Мога да ви уверя, че и жена ми изпитва същото към вас.

Налагах си да го слушам внимателно, но това, че една от касите се олюляваше застрашително на клуповете си, я яко паднеше някоя от тези каси и се разбиеше на палубата, като разкриеше тайното си съдържание, не би донесло нищо добро на на всеки от нас. Стремях се да отхвърля тази мисъл, по-добре би било да насоча мозъка си към нещо друго. Постарах се да се вслушам в казаното от Джулиъс Биърсфорд.

— Извинете? — попитах го аз.

— Работата в моето шотландско нефтено пристанище. — Беше отчасти нетърпелив, отчасти усмихнат. — Знаете ли, радвам се, че ще я приемете. Но и наполовина не съм толкова радостен, колкото за вас и Сюзън. Цял живот са я преследвали, както можете да предположите, цели орди търсещи злато хаймани, но винаги съм и казвал, че дойде ли денят, когато срещне човек, който не дава пет пари за богатството и, дори и да е безделник, няма да заставам на пътя и. Е, тя го намери. И вие не сте безделник.

— Нефтеното пристанище? Сюзън… и аз? — Примигах. — Вижте, сър…

— Трябваше да се сетя, трябваше да се сетя! — Смехът му беше съвсем близо До кикот. — Такава е дъщеря ми. Дори още не ви е казала. Почакайте жена ми да чуе това!

— Кога ви го е казала? — запитах го учтиво аз. Когато я видях за последен път към два и петнайсет тази нощ, бих сметнал, че това е последното нещо в ума и.