Златното рандеву

— Така — прекъснах я аз. — Бомбата! Заредена! Ще избухне след… — погледнах си часовника — по-малко от двайсет и пет минути. Карерас знае, че ще избухне тогава. Затова толкова бърза да се отдалечи: представя си, че Въртележката е тук на борда. И затова аз така дяволски бързам да се измъкнем в обратна посока: зная, че тя не е тук.

— Но тя е тук — заяви разпалено Сюзън. — Тук е, вие го знаете! Онзи ковчег! Там!

— Грешите, мис Биърсфорд. — „Тикондерога“ вече набираше скорост, боботещото тласкане на витловия вал вибрираше през палубните плочи. Не можех да си позволя да се подложа под наблюдението на биноклите на обучените от Карерас хора на задната палуба, затова останах да лежа, където си бях през следващите десетина-петнайсет секунди, докато около четиридесет чифта искрено ужасени очи се взираха в забулените от дима на комините ковчези. После кърмата на „Тикондерога“ се плъзна на изток, „Кампари“ се изгуби от поглед и аз се измъкнах от одеялата си, изтръгнах външните превръзки и шини и затърсих мушнатата отвертка, преди да се изправя вдървено на крака. Ефектът върху пасажерите и екипажа, които вярваха безрезервно, че Старши офицер Картър има цялостна фрактура на бедрото, беше изумителен, най-меко казано. Обаче аз нямах време да го преценявам. Закуцуках до най-близкия ковчег и издърпах знамето.

— Мистър Картър? — застана до мен капитан Брейс. — Какво за бога, правите? Какъвто и да е престъпник Карерас, той ми каза, че сенатор Хоскинс…

— Ха! — казах аз. Улових отверката, завъртях три резки оборота по капака на ковчега. Огледах тесния кръг зрители: тук трябваше да има и оператор, който да заснеме изразите на лицата им за поколенията. Тези американски сенатори имат забележителната способност да възкръсват — казах аз на капитан Брейс. — Човек просто не може да ги спре. Ще видите.

За две минути развинтих капака на ковчега — вече се бях усъвършенствал в тази професия.

Доктор Сингсби Керолайн беше блед като мъртвец. Изглеждаше изплашен до смърт. Не можех да го виня: може да има и други начини за измъчване, но струва ми се, че да те държат без да знаеш за крайния изход, в един ковчег около пет часа е предостатъчно. Доктор Керолайн си лежеше увит, обаче бе стигнал до краен предел, броейки минутите които му бях определил. Трепереше като развалена креватна пружина, с широко отворени изплашени очи и едва говореше. Това мое почукване вероятно беше най-сладката музика, която някога е чувал.

Оставих обслужването му на другите и минах към следващия ковчег. Капакът му или беше много затегнат, или аз бях вече без сили и не ми провървя много с него, когато един плещест моряк от екипажа на „Тикондерога“ все отверката от ръцете ми. Погледнах си часовника. Беше седем без седемнайсет минути.

— А този път, мистър Картър? — Капитан Брейс пак беше до лакътя ми. Човек, чието изражение явно показваше, че умът му е отказал да работи. Беше съвсем разбираемо.

— Обикновен експлозив с часовников механизъм. Мисля, че е предназначен да взриви Въртележката, в случай че нейният механизъм не задейства. Честно казано, не зная. Работата е там, че дори само това може да потопи „Тикондерога“.

— Не бихме ли могли… не бихме ли могли просто да го изхвърлим през борда? — запита нервно той.

— Не е безопасно, сър. Сблъсъкът с водата може да се окаже достатъчен да активира спусъка на часовника. Би пробил отвор с размера на хамбар отстрани на кораба ви… Накарайте някого да развинти и третия капак.

Пак си погледнах часовника. Седем без петнайсет минути. „Кампари“ беше вече един тъмен облак далеч на просветващия хоризонт на изток, може би отдалечен на шест или седем мили. Добро разстояние, но далеч недостатъчно!

Свалиха капака на втория ковчег. Дръпнах покриващите одеяла, открих капсулата и двата фини извода на вградения детонатор и внимателно ги прерязах един по един с нож. За по-голяма сигурност хвърлих капсулата и детонатора през борда. След две минути бях обезвредил часовниковия механизъм и на третия ковчег. Огледах задната палуба: ако тези хора имаха някакъв разум, тя трябваше да е опразнена досега. А никой не се беше помръднал на сантиметър.

— Мистър Картър — рече бавно Булен. Бе престанал да ме гледа кръвнишки. — Мисля, че може би ни дължиш кратко обяснение. Тази работа с доктор Керолайн, ковчезите… хм… заместителите.

Дадох му го съвсем сбито, докато всички се тълпяха край нас, и накрая той каза:

— Е, струва ми се, че може би ти дължа едно малко извинение. — Беше разкаян, ала нямаше да скочи в морето от съжаление. — Но не мога да избия от главата си мисълта за Въртележката… Въртележката и „Кампари“. Беше добър кораб, мистър. Дявол го взел, знаех, че Карерас е злодей, звяр, човек, заобиколен с главорези. Но трябваше ли да постъпиш така? Да обречеш всичките на смърт? Четиридесет живота в ръцете ти?

— По-добре, отколкото сто и петдесет живота на съвестта на Карерас — — заяви тържествено Джулиъс Биърсфорд. — Което би станало, ако не беше нашият приятел тук.