Златното рандеву

— Нищо не можеше да се направи, сър — казах аз на Буден. — Въртележката беше заредена и заключена. Ключът е у Карерас. Единственият начин да обезопася бомбата би бил да кажа на Карерас и да го накарам да изолира часовниковия механизъм. Ако бяхме му казали, преди да си тръгне, той щеше да я обезвреди, разбира се; после щеше да убие всеки мъж и всяка жена на „Тикондерога“. Бъдете сигурен, че последните инструкции на генералисимуса са били: „Никой не бива да остане жив, за да говори!“

— Още не е много късно? — настоя Булен. Не даваше пет пари за Карерас, но си обичаше „Кампари“. — След като сме вече на път, няма възможност да ни настигне и избие, дори и да предположим, че ни преследва. Можем да отбегнем всякакъв снаряд…

— Един момент, сър — прекъснах го аз. — Как ще го предупредим?

— По радиото, човече, по радиото! Имаме още шест минути. Пращаме известие…

— Предавателите на „Тикондерога“ са безполезни — казах уморено аз. — Те са строшени.

— Какво? — Брейс улови ръката ми. — Какво? Строшени? Откъде знаете?

— Използувайте главата си — казах отсечено аз. — Онези двамата подставени радисти имаха заповед да разрушат предавателите, преди да ни напуснат. Мислите ли, че Карерас е бил склонен да пратите сигнали SOS по целия Атлантик веднага щом си тръгне?

— Дори не ми е минало през ума. — Брейс поклати глава и се обърна към един млад офицер. — На телефона. Ти чу. Провери.

Той провери и се върна след трийсет секунди с мрачно лице.

— Прав е, сър. Напълно смачкани.

— Нашият приятел Карерас! — въздъхнах аз. — Палач сам на себе си!

Две секунди по-късно и пет минути преждевременно „Кампари“ се взриви и превърна в прах. Трябва да беше на около тринайсет мили от нас, вече се скриваше зад хоризонта, а високият квадратен корпус на издигнатата кърма на „Тикондерога“ лежеше в права линия по видимостта ни. Въпреки това изгарящият синьобял блясък, който беше ядрото на експлодиралата бомба, порази свитите ви наранени очи с цялата мощ на дузина пладнешки слънца, когато за миг обля в светлина „Тикондерога“ с ослепителна белота и сенки, по-черни от нощта, като че ли бяха включили някакъв огромен прожектор само на няколко метра от нас. Интензивната белота, убийственото заслепяване трая не повече от частица от секундата (макар че отпечатъкът върху човешката ретина траеше много по-дълго) и бе заменена от единичен стълб блестящ червен огън, който се издигна в утрото, докато проби облаците в небето. Последва го гигантска колона вряща и кипнала до бяло вода, издигната от повърхността на океана невероятно бавно, канеща се сякаш да стигне половината път до облаците, после пак бавно започна да пада. Ако беше останало нещо от разбития и изпарен „Кампари“, то се намираше в този гигантски водоскок. От „Кампари“ и от Карерас.

От самото си раждане до смъртта си този огромен фонтан може би трая цяла минута и само секунда след като той изчезна и източният хоризонт пак се прочисти, до нас долетя по водната повърхност тъп гръмовен звук, последван от дълбокия, застрашителен следексплозивен грохот и придружаващи го ударни вълни. После пак се възцаря мълчание, дълбоко и гробовно.

— Е, доктор Керолайн — казах обобщително аз, — поне имате удовлетворението да знаете, че проклетата гадина работи.

Той замълча. Никой не подхвана разговор. Всички очакваха приливната вълна, но тя така и не дойде. След минута-две до нас откъм изток достигна дълго, бавно мъртво вълнение, мина под „Тикондерога“, разлюля го силно пет — шест пъти и отмина. Пръв от всички капитан Брейс успя да проговори:

— Това е то, капитан Булен. Всичко се превърна в дим. Вашият кораб и моите сто и петдесет милиона в злато.

— Само кораба, капитан Брейс — казах аз. — Само кораба. Що се отнася до двадесетте изпарени генератора, убеден съм, че правителството на Съединените щати ще компенсира на драго сърце електрокомпанията „Хармсуърт енд Холден“.

Той се усмихна уморено, бог знае, че не му беше до усмивки.

— Нямаше генератори в онези каси, мистър Картър. Златни кюлчета за форд Нокс. Как този дявол Карерас…

— Вие знаехте, че в касите има злато? — запитах го аз.

— Разбира се, че знаех. По-скоро знаех, че е на борда. Но бяха направили грешка при маркирането на касите. Предполагам, че всичко е забулено в такава проклета секретност, че едната ръка не е знаела какво прави другата. Според моята митническа декларация касите със злато бяха предните двайсет на горната палуба, но едно известие на адмиралтейството нощес ме уведоми за сторената грешка. По-точно, уведоми онези подставени разбойници радисти. Изобщо не ми го показаха, естествено. Трябва да са съобщили вестта на Карерас и първото нещо, което сториха, когато той се залепи за нас, беше да му дадат самата записана бланка за потвърждение. Той ми я остави за спомен — добави горчиво капитан Брейс и протегна ръка с бланката.

— Искате ли да я видите?

— Няма нужда — поклатих глава аз. — Мога да ви кажа дума по дума текста на известието: