Златното рандеву

— Ставам, обличам се и се връщам в леглото — казах кратко аз. — Да не ме смятате за откачен? Какво ще си помисли Карерас, като види един човек със строшен крак да скача пъргаво на палубата на „Тикондерога“?

Облякох се, мушнах отвертката под шините на левия крак и пак се върнах в леглото. Тъкмо си бях легнал, когато се появи групата с носилките и тримата, както бяхме загърнати в одеяла, бяхме натоварени внимателно на тях. Шестимата носачи се наведоха, уловиха дръжките и потеглихме. Понесоха ни по главния палубен коридор към бака. Видях, че идва краят на коридора, сивият студен здрач смени меката електрическа светлина на коридора и почувствувах как мускулите ми се свиват неволно. След няколко секунди щяхме да видим „Тикондерога“ до дясната ни страна и се чудех дали ще посмея да погледна. Дали сме свързани нос за нос или нос за кърма? Дали съм спечелил или загубил? Излязохме на бака. Насилих се да погледна.

Спечелил бях. Нос до нос и кърма до кърма. От ниското разположение на носилката не можех да видя кой знае колко, но това поне виждах — нос до нос и кърма до кърма. Това означаваше, че задният кран на „Кампари“ товареше от задната палуба на „Тикондерога“. Пак погледнах да проверя и не грешах. Нос до нос, кърма до кърма. Почувствувах се като милион долара. Като сто милиона долара.

„Тикондерога“, голям товарен кораб, тъмносин с червен комин, беше почти еднакъв по размер с „Кампари“. И по-важното, задните им палуби бяха почти на едно ниво над водата, което улесняваше прехвърлянето на товара и хората. Изброих осем каси вече на задната палуба на „Кампари“, оставаха им още дванайсет.

Прехвърлянето на живата стока бе още по-напреднало; доколкото можах да преценя, всички пасажери и поне половината от екипажа на „Кампари“ вече стояха на задната палуба на „Тикондерога“, без да се движат, освен да се подпират при клатушкането на кораба; тяхното спокойствие се насърчаваше от двама груби тилове в зелена тропическа униформа, всеки от които със зареден автомат. Трети гангстер пазеше двама моряци на „Тикондерога“, поставени при спуснатите предпазни перила да улавят и задържат хората, стъпващи или скачащи от задната палуба на „Кампари“ върху тази на „Тикондерога“, докато двата кораба се олюляваха. Други двама следяха екипажа на „Тикондерога“, поставящ клупове на касите, които прехвърляха. От мястото ся виждах други четирима мъже, въоръжени — вероятно бяха повече — да патрулират по палубите на „Тикондерога“ и четирима други на задната палуба на „Кампари“. Въпреки факта, че повечето от тях бяха облечени в мнимата зелена тропическа униформа, те съвсем не ми приличаха на войници; приличаха на това, което си бяха — закоравели престъпници с оръжие в ръка, студенооки мъже, чието минало бе изписано по лицата им с груби и покварени черти. Макар че може би Карерас нямаше богат избор от естетична гледна точка, той несъмнено си подбираше добре убийците.

Небето беше ниско, със сиви дрипави облаци, простиращи се надалеч към сивата замъгленост на смъкнатия хоризонт, вятърът, западен сега, бе още силен, но дъждът бе почти спрял и се превърнал в не повече от тънко, студено рамене, по-скоро усещано, отколкото видимо. Видимостта беше слаба, но достатъчно добра да позволи на Карерас да види, че няма в близост други кораби: и радарният екран, естествено, щеше да работи непрекъснато. Но явно видимостта не беше достатъчно добра за Карерас да види трите въжета, все още висящи от перилото на дясната страна. Аз ги виждах ясно от мястото, където лежах. За мен те бяха с размеря на кабелите, носещи Бруклинския мост. Бързо извърнах очи.

Виждах, че Карерас няма време да се оглежда. Сам той бе поел личен надзор по прехвърлянето на касите, подканяйки собствените си хора и екипажа на „Тикондерога“, като им викаше, окуражаваше ги, блъскаше ги с неуморима, нестихваща енергия и настойчивост, които изглеждаха необичайни, сравнени с обикновено спокойното му, хладнокръвно държание. Ясно беше защо толкова бърза да приключи с прехвърлянето, преди някой любопитен трети кораб да се е появил на хоризонта, но дори и така… Аз обаче единствен знаех причината за това отчаяно бързане; погледнах си часовника.

Беше почти шест и десет. Шест и десет! От това, което разбирах за предполагания от Карерас график за прехвърлянето, и от липсата на светлина по небето бях счел, че е не повече от пет и половина. Пак проверих, ала не грешах. Шест и десет. Карерас би искал да е на хоризонта, когато Въртележката се взриви — трябваше да е на безопасно разстояние от взривната вълна и радиоактивните попадения, но само бог знае каква приливна вълна щеше да се издигне от експлозията на това подводно ядрено устройство, — а Въртележката щеше да избухне след петдесет минути. Припряността му беше разбираема. Чудех се какво ли го е забавило. Може би по-късното пристигане на „Тикондерога“ или по-дългият период от време за сближаването, отколкото бе очаквал: Сега вече нямаше значение.