Зовът на костите

Маркина кимна с разбиране и се запъти към другия край на лабораторията, където Йонан и доктор Гонсалес го канеха да пие кафе.

– Много хубав мъж – каза Такченко, когато съдията се отдалечи.

Амая я погледна изненадано.

– Направо красавец – заяви докторката.

Амая се обърна да погледне съдията, после погледна Такченко и потвърди с глава.

– ...Самото изкушение. Или греша, госпожо инспектор? – добави микробиоложката.

Леко обезпокоена, Амая зае отбранителна поза.

– Защо говорите така?

– Защото е очевидно, че ви привлича.

Амая отвори уста да възрази, но за втори път тази вечер остана без аргументи. Запита се с тревога дали нещо в поведението й не е издало нейното смущение.

Докторката я погледна съчувствено и се усмихна.

– За бога! Какво толкова, инспекторке, не се измъчвайте, кой от нас не се изкушава понякога.

Амая я погледна сериозно.

– ...А когато изкушението изглежда така добре в джинси, е нормално да изпитваш колебания – добави лукаво Такченко.

– Точно това ме обърква – призна Амая, – колебанието; фактът, че има колебание, е достатъчен, за да ме накара да се замисля, да си задавам въпроси.

– Но колебанията са нещо нормално.

– Аз мислех, че не са. Обичам съпруга си. Щастлива съм с него. Не искам да бъда с друг мъж.

Такченко се засмя.

– Я не се скумросвайте – каза тя, като прекъсна работата си и я погледна с хитра усмивка. – Обичам мъжа си, но пък защо да не се чифтосам веднъж, че и дваж с красивия съдия!

Амая се ококори, смаяна от неочаквано невъздържаната забележка на тази иначе дискретна жена.

– За бога, доктор Такченко! – възкликна тя уж възмутено: – Да се чифтосам! Явно от общуването с мечките сте подивели. Да се чифтосам веднъж! Та с него може и два дни да не ставам от леглото.

Двете се разсмяха, с което накараха мъжете да се обърнат и да ги погледнат от другия край на лабораторията.

– Виждам, че сте си го помислили – прошепна докторката, без да отделя очи от групата.

Амая слезе от табуретката си и се приближи още до плота, който я отделяше от Такченко.

– Може би, но да го помислиш, е едно, а да го направиш – съвсем друго. Аз не го искам.

– Сигурна ли сте?

– Напълно, но той никак не ме улеснява.

– Михаил Коч – каза биоложката.

– Кой е той?

– Мой състудент от Медицинския факултет, после работихме три години в един и същ институт. Беше от мъжете, които са убедени, че с труд и постоянство всичко се постига. Всеки божи ден в университета, а после всеки божи ден в института не преставаше да ми прави намеци, да ме кани на срещи, да ми носи цветя и да ме гледа недвусмислено.

– И?

– Михаил Коч също никак не ме улесняваше, но и през ум не ми мина, че мога да се чифтосам поне веднъж с него.

– Значи смятате, че самият факт, че съм си го помислила, ясно говори, че нещо не е наред? Фактът, че вие самата признавате, че не е за изпускане, значи ли, че искате да изневерите на доктора? – запита Амая, кимвайки към мъжката групичка.

– О, боже господи, приличате на рускиня! Абсолютна във всичко! Това е то изкушението, инспекторке, нито сме слепи, нито невидими.

Амая я погледна, търсейки обяснение.

– Когато човек реши, че обича някого толкова силно, че да се откаже от всички останали, не ослепява, нито става невидим, продължава да вижда и него продължават да го виждат. Верността е безсмислена, ако не се изкушаваме от видяното или ако никой не ни поглежда. Истинското изпитание възниква, когато се появи някой, в когото бихме се влюбили, ако нямахме партньор, някой, който отговаря на всичките ни изисквания, който ни харесва и привлича. Някой, който би бил идеален, ако вече не сме си избрали друг също толкова идеален. Това означава вярност, инспекторке. Не се притеснявайте, много добре се справяте.

Утрото настъпи бавно и хладно. Отново си раздадоха кафета, а доктор Гонсалес измъкна отнякъде тесте карти, с което тримата мъже се заиграха мълчаливо. Такченко се зачете в един от дебелите технически справочници, които явно намираше за твърде занимателни, а Амая, седнала близо до нея, взе да прехвърля наум случая си, поглеждайки час по час към термоциклера, който мъркаше върху стоманения плот като разглезен котарак. Инстинктът й подсказваше, че в тези мостри наистина се крие самата същина на живота, открадната от тандема най-сатанински чудовища, които бе срещала. Студеният и властен ум на подбудителя и сляпото послушание на звяра в негова услуга. Термоциклерът спря да мърка и изсвири продължително, което стресна Амая почти едновременно със сигнала за получено съобщение на телефона на Йонан и за входящо повикване на нейния. Двамата се спогледаха разтревожено, преди тя да отговори на инспектор Ириарте.

– Госпожо инспектор, имало е ново нападение срещу църквата в Арискун.

Амая скочи на крака и тръгна към другия край на лабораторията.

– Обяснете ми – прошепна.

– Блъснали електрокар във фасадата, пробили дупка и... – той се поколеба.

– Има ли подхвърлени останки?

– Да... Още една ръчичка... Съвсем малка и по-различна, не е обгорена...

Амая долови колко потресен от всичко е Ириарте: бе казал „ръчичка“. Той имаше малки деца, чиито ръце със сигурност не бяха много по-големи.