Зовът на костите

В шест сутринта по небето над Арискун още нямаше и помен от зазоряване. Вътре в църквата светеше, а отвън две патрулки и пет-шест лични автомобила бележеха периметъра й, очертан от половинметровата стена, която възпрепятстваше достъпа на коли до входа.

Малкият електрокар, забит в страничната стена, едва се бе вмъкнал през тясната пролука на зида, отваряйки неравен отвор, висок метър и половина и пак толкова широк. Зъбците на повдигача бяха забити в камъка и засипани с тъмни отломки. Преди да влезе, Амая обиколи църквата, оглеждайки оградата на задната градина и тясната пътечка през нея.

Ириарте и Сабалса я следваха с фенери в ръка.

– Вече огледахме целия периметър – напомни й Сабалса.

– Ще го огледаме пак – отсече тя.

Доктор Сан Мартин ги чакаше вътре.

– Здравейте, Саласар – каза той, като погледна към нея, а после и към малката купчина върху олтара, покрита със станиолено одеяло. Пристъпи напред и отви костите.

Амая забеляза, че както Ириарте, така и Сан Мартин не гледаха останките, а нея, и положи всички усилия да покаже безразличие, докато внимателно ги оглеждаше.

– На вид са различни от предишните, нали докторе?

– Така е, тези не са били обгорени по краищата и ставата ясно личи, но разликата е най-вече в цвета: тези са много по-бели, причината за което е, че не са били в пръстта, а в добре затворен ковчег при условия на минимална влажност. Дори фалангите на пръстите са идеално запазени.

Амая погледа още няколко секунди костите, с които навярно беше свързана, и ги покри може би прекалено внимателно, сякаш ги загръщаше. Обърна се към доктор Сан Мартин, за да зададе въпроса, който витаеше помежду им, откакто бе дошла.

– Мислите ли, че...

– Нямам представа, инспекторе. Засега мога само да ви кажа, че не идват от същото място; близко е до ума, като се има предвид състоянието им. Аз ще ги взема и ще се заема лично. След двайсет и четири часа или може би малко по-рано ще имаме отговор.

Тя кимна, обърна се и тръгна към мястото, където машината бе срутила част от стената. Отвътре щетите изглеждаха по-големи, металните зъбци стърчаха сред развалините.

– Тук ли е бил преди входът за аготите?

– Да – отговори Сабалса зад гърба й, – така ни каза енорийският свещеник.

– А той къде е?

– Изпратихме го вкъщи, него и капелана; бяха доста разстроени.

– Добре сте направили. Предполагам, че вече сте снели отпечатъци – каза тя и посочи електрокара.

– Да.

– Откъде са го взели?

– От един съседен склад за напитки; използват го за преместване на палети.

Амая погледна часовника си и тръгна към Ириарте, следвана от Сабалса.

– Ще се видим в участъка, ще прегледаме отново всичко за оскверняванията и доведете възможно най-бързо момчето с блога, искам да говоря с него.

– Сега? – възкликна разтревожено Сабалса, без да крие недоумението си.

– Да, сега. Проблем ли има, младши инспектор?

– Вече разпитахме хлапето и стигнахме до извода, че няма нищо общо.

– Предвид последните събития смятам за нужно отново да го разпитаме. Убедена съм по повече от една причина, че лицето или лицата, които вършат това, са свързани с долината, и съм по-склонна да вярвам, че не е само един човек. Не вярвам, че самò момче може да направи това, да пробие дупката, да нареди костите; някой трябва да му е помогнал – обясни тя на път за вратата.

– Възможно е, но момчето няма нищо общо.

Амая спря и го прониза с поглед. Ириарте на свой ред се обърна и го погледна разтревожен.

– Друга теория ли имате, младши инспектор? – попита бавно инспекторката. – Откъде сте толкова сигурен?

Гласът му издаваше напрежение, когато отговори:

– Убеден съм.

– Сабалса – намеси се с укор Ириарте, – дали не прибързваш?

– Не – прекъсна го тя, – оставете го да обясни, ако е на друго мнение, искам да го чуя. Затова сме екип, за да оглеждаме нещата от различна перспектива.

Сабалса прекара нервно пръсти по лицето си и сякаш не знаейки какво да прави с ръцете си, първо ги скръсти, а накрая ги зарови в джобовете на якето си.

– Хлапакът е жертва, баща му редовно го бие панически след смъртта на майката. Момчето е будно, има много добър успех в училище, а интересът към историята и произхода на родното място му помагат да запази здрав разума си в тази къща. Говорих с него и повярвайте ми, колкото и да е умен, има сериозен проблем със самочувствието, лишен е напълно от самоувереност или поне от такава, каквато му е нужна, за да посмее да извърши нещо от този род. Баща му го потиска и той много страда.

Амая се замисли.

– Юношите са способни на необичайни изблици на ярост. Фактът, че е или че се показва потиснат, може да подхранва дълго сдържан гняв, който от време на време да се излива в прояви от този род; от друга страна, ако не бяхте емоционално замесен, сам щяхте да забележите, че те почти носят неговия подпис.

– Моля? – възкликна невярващо Сабалса, изваждайки ръце от джобовете си и поглеждайки поред инспекторката и Ириарте. – Какво искате да кажете?

– Искам да кажа, че се отъждествявате с момчето и това ви кара да губите перспектива.

Лицето на Сабалса почервеня като подпалено отвътре, а горната му устна леко потръпна.