Ириарте се забави само миг, за да си вземе палтото, и излезе с нея, без да задава въпроси. Изминаха с колата късото разстояние от полицейския участък до Хуанитаенеа, докато в главата на Амая кънтяха един милион упреци. Трябваше да се досети по-рано. Никакъв гроб, никаква костница. В Бастан некръстените мъртви деца не се погребваха до разпятията, нито до гробищния зид, за тях си имаше запазено място. Погребваха ги в
Джеймс я чакаше с количката на Ибай в края на градината и в необичайно сериозното му изражение имаше нотка на обида, близка до оскърблението, което изненада Амая. Нейният Джеймс, с неговата чиста и ведра представа за живота, се чувстваше оскърбен, когато гнусотията го свареше неподготвен. Амая целуна ръчичката на Ибай, който спокойно спеше, и се дръпна настрана, за да поговори с Джеймс.
– Това... Това... Боже мой, не знам дали е ужасяващо, или смайващо. Не знам дори дали са човешки, може да са на домашни любимци.
Тя го погледна нежно.
– Остави на мен, Джеймс. Заведи детето вкъщи и не споменавай нищо пред Рос, нито пред леля, докато не узнаем нещо повече. – Тя пристъпи крачка напред, целуна мъжа си и се върна при Ириарте, който я чакаше на входната алея с чадър в ръка.
Отидоха до вратите на конюшнята и оставиха куфарчето на стълбата, украсяваща фасадата. Амая надяна ръкавици и подаде други на Ириарте. Кроткият и бавен ръмеж от последните часове бе размекнал земята и пръстта полепваше по равните подметки на ботушите й и й пречеше да върви; спомни си колко пъти се бе подхлъзнала по калдъръма в Аинса и се закле да ги изхвърли, щом ги събуе. Обиколи къщата, оглеждайки купчинките разкопана пръст, забележими с просто око. Спря пред най-близката и посочи на Ириарте следата от ботуш, която дъждът вече почваше да размива. Инспекторът клекна и покри купчинката с чадъра, за да може да постави маркер до отпечатъците и да ги заснеме. Пристъпиха към следващата купчинка; повърхността зееше отворена, сякаш огромно семе бе напъпило отвътре и бе избутало пръстта. Направиха снимка, след което Амая се зае да отделя влажните бучки и черната земя на Бастан изцапа ръкавиците й. Използвайки пъстите си като лопата, тя трупаше пръстта от двете страни, докато попадна на череп, не по-голям от малка ябълка. Няколко метра по-нататък имаше друга дупка, запълнена набързо, където не откриха нищо, а точно в края на къщата, там, където ъгълът на стряхата оставяше следи по земята, се намираше гробчето, споменато от Джеймс, от което сред калта стърчаха тъмни костици; на пръв поглед и заради цвета можеха да минат за корени. Тя се изправи, за да даде възможност на Ириарте да снима всичко, погледна напред, към задната част на къщата, и установи, че само в този участък имаше поне девет разровени ями и още толкова от другата страна.
Линията маркираше мястото. Бавният капчук цели двеста години бе рисувал по земята и бе образувал вдлъбнатина, която осквернителят просто бе проследил. Тя потърси в джобовете си ключа, който Джеймс й бе дал, отвори катинара на конюшнята и повика Ириарте. Той влезе, отърсвайки водата от дрехите си.
– Това ли е къщата на баба ви?
– Да, принадлежи на семейството ми от поколения.
Той се огледа.
– Искам да поговорим за това, което видяхме отвън, господин инспектор.
Ириарте кимна с разбиране, много сериозен.
– Мисля, че ви е ясно за какво става дума; това е
– Че не бих позволил да разрушат гробището на моето семейство.
Тя кимна трогната, неспособна да продума. Тръгна към вратата, скривайки отново косата си под качулката.
– Сега да продължим.