Зовът на костите

Възобнови инспекцията от последната дупка, която бе прегледала, и в следващите две откриха още три скелета. Малките кости бяха изпочупени и силно повредени, едва се познаваше за какво става дума, но от третата се подаваше плат, разнищен като валмо мръсни кълчища. При вида на останките от плетена бебешка пелена тя почти се разплака. Коленичи на мократа земя и се зае да отстранява калните слоеве, докато отдолу се подаде вързопчето, което незнайна майка бе направила с много любов от своето детенце. Навосъченото платно бе послужило за покров, но точно пелената късаше сърцето й, тя въплъщаваше за Амая болката на майката, положила детето си да спи в земята, като не бе забравила да го завие, за да го предпази. Почувства как студената влага прониква в джинсите й и очите й се замъглиха от сълзи, които закапаха върху костите на обичаното създание, може би на същото място, където бяха капали преди години и сълзите на една друга майка. Нейната прабаба? Или прапрабаба? Млада, съсипана от мъка жена, която на свечеряване бе положила детето си в земята и го бе завила с пеленката. Разтвори тъканта там, където бе разкъсана, и малките, изненадващо цели кости, надигнаха глас от гроба си, обявявайки, че са станали жертва на посегателство. Тя покри скелета с пелената, затвори вързопчето и го засипа с пръст.

Ириарте, който стоеше мълчаливо до нея, опитвайки се напразно да я предпази с чадъра, й подаде ръка, която тя пое, за да стане. Отстъпиха назад към страничната стена на къщата и Амая се обърна да погледне следите от малките разровени гробове, които дъждът постепенно щеше да уеднакви. Загледана в нищожните купчинки земя, тя усети върху плещите си мъката на поколения жени от нейното семейство, сълзите, които бяха пролели над тази ивица пръст, превърнала се в коридор за души, и коварното въображение я накара да се види сама да полага Ибай в калта. В същия миг всичкият въздух в дробовете й излезе наведнъж, тя пребледня и усети, че й прималява.

– Шефке? Добре ли сте?

– Да – отвърна и тръгна напред, докато възвръщаше самообладанието си. – Извинете ме – прошепна.

Ириарте сложи куфарчето в багажника и й отвори вратата до шофьора. За миг Амая си помисли дали да не отиде пеш до дома на леля си, защото улица „Браулио Ириарте“ беше от другата страна на „Тринкете“, но забеляза мръсния си и мокър панталон и болката, пълзяща по крайниците й като при болест, и се качи в колата. Стори й се, че различава дебнещо лице сред лозниците, и разпозна враждебния поглед на стареца, който обработваше градината.

На завоя при „Чокото“ видяха Фермин Монтес, който въпреки дъжда стоеше пред бара и пушеше под стряхата. Ириарте отвърна на поздрава му, леко вдигайки ръка, и продължи нагоре по улицата до къщата на Енграси.

Преди да слезе от колата, Амая се обърна към него.

– Имам ли думата ви?

– Имате я.

Тя го погледна втренчено, без да се усмихва, и кимна.

Още не беше излязла от колата, когато Фермин, който ги бе последвал с широки крачки, се приближи до отворената врата с чадър в ръка.

– Инспектор Саласар, бих искал да говоря с вас.

Амая го погледна почти без да го вижда, обзета от изтощение, което ставаше все по-видимо.

– Не сега, Монтес.

– Но защо не? Можем да отидем в бара, ако искате, и да поговорим малко.

– Не сега... – повтори тя, докато се навеждаше да вземе нещата си от седалката.

– Докога ще ме пращате за зелен хайвер?

– Поискайте среща – каза тя, без да го погледне.

– Не разбирам защо постъпвате така с мен... – възмути се Монтес.

Ириарте слезе от колата, заобиколи я и застана между двамата.

– Не сега, инспектор Монтес – отсече той, – не-се-га – повтори той напевно, сякаш говореше на малко дете.

Монтес отстъпи с неохота.

Амая тръгна към вратата и остави двамата мъже един срещу друг под дъжда.

Влезе вкъщи, влачейки крака. Чувстваше се болна физически и в противовес на влагата навън сухата и уханна топлина от камината предизвика у нея толкова силни тръпки, че тялото й видимо потрепери. Джеймс подаде детето на лелята, стреснат от вида й.

– Какво ти е? Болна ли си, Амая?

– Само уморена – отвърна тя и седна на стълбите да събуе калните ботуши.

Джеймс се наведе да я целуне и се отдръпна притеснен.

– Нищо подобно, имаш температура.

– Не – възрази Амая, осъзнавайки, че е прав; да, имаше температура.

– Върви да свалиш тия мокри дрехи и си вземи горещ душ – нареди лелята, докато слагаше бебето да легне в количката. – След десет минути ще се кача да те видя.

– Ибай – прошепна Амая, протягайки ръка към детето.

– Амая, по-добре е да не го пипаш сега, докато не разберем какво ти е, едва ли искаш да го заразиш.