Зовът на костите

Прехвърли наум наличните данни, тъй като предполагаше, че главният комисар ще иска да е подготвен, преди съдия Маркина да му съобщи намерението си да открие официално случая. Резултатът от тестовете хвърляше нова светлина върху случая: още две жени, убити от своите партньори, престъпления с белези на домашно насилие и на пръв поглед без връзка помежду си; и при двете се наблюдаваше идентична ампутация, костите и на двете се бяха появили чисти и без плът в пещерата Ари Саар. Двамата нападатели бяха мъртви; всъщност сами бяха посегнали на живота си след убийствата, както нерядко се случваше. Някой бе отнесъл ампутираните крайници от двете местопрестъпления и същият този някой бе оставил следи от зъби по единия от тях, както в случая с Йоана Маркес; някой, който освен това трупаше останките от жертвите си на входа на пещера, досущ като митично чудовище, и не се свенеше да оставя подписа си, изписан с кръвта на жертвите, които слугите му съсичаха за него. Тартало лъщеше по стените безсрамно и нагло. Дързостта му бе стигнала дотам, че да им прати послание чрез емисар като Медина или да принуди Киралте да изчака завръщането й от отпуск, за да признае къде е тялото на Лусия Агире. Но последната му стъпка, най-рискованата и предизвикателната, бе да се сближи с майка й. Като си ги престави заедно, я побиха тръпки. Дали си говореха? Съмняваше се, че Росарио е в състояние да разговаря свободно с някого, макар че очевидно бе достатъчно на себе си, за да направи списък с желаните посещения или за да поиска именно този посетител. Премисли и си даде сметка, че посетителят трябва да я е познавал отпреди влизането й в „Санта Мария де лас Ниевес“, защото, откакто преди седем години бе вкарана там със съдебна заповед, не бе контактувала с никого извън лекарския екип на клиниката или други пациенти.

Практически беше изключено да е служител или бивш служител на здравното заведение, понеже все някой негов колега щеше да го разпознае с тази маска, чиято цел не е била да го промени основно, а само да затрудни идентифицирането му. Не, очевидно е външен човек, иначе не би рискувал толкова, някой, който е познавал Росарио отдавна. Но колко отдавна? Откакто Росарио се бе разболяла и бе започнала пътешествието си по болниците? Или отпреди това? От Бастан? Изборът на пещерата издаваше познаване на райна, но всяко лято из горите бродеха стотици екскурзианти, всеки би могъл да попадне на пещерата случайно или следвайки десетките обозначени пътеки, включени в различни уебстраници за долината, включително в тази на Кметството на Бастан.

Но нещо в постановката, в подписа на престъпленията, в избора на името говореше за нездрава близост с долината. Първоначално бе помислила като Падуа, че Тартало е просто начин да привлече вниманието върху действията си, като използва името на друго митологично същество, следвайки дирята на басахаун. Подразни се от мисълта, че никога няма да проумее защо журналистите кръщават убийците с такива абсурдни имена, басахаун например беше особено неподходящо; предполагаше, че хората си мислят същото за полицаите и за това как те кръщават полицейските случаи. Но басахаун беше не само неподходящо, то беше погрешно. Гората изплува в съзнанието й така ясно и осезателно, че почти усети отново спокойното и величествено присъствие на нейния страж. Усмихна се. Винаги се усмихваше, когато си спомняше тази картина; тя винаги успяваше да й донесе успокоение.

Поздрави двама познати на входа и се качи направо в кабинета на главния комисар. Изчака секунда, докато униформеният полицай му докладва, че е дошла, и й направи знак да влезе. Както при последното си идване тук, отново завари доктор Сан Мартин при своя началник и присъствието му, този път неочаквано, засвири тревога в главата на инспекторката. Тя поздрави шефа си, стисна ръката на доктора и седна там, където й посочи комисарят.

– Госпожо инспектор, очакваме пристигането на съдия Маркина, за да ни изложи това, което вече знаем: че според анализите костите, открити в онази пещера в Бастан, са на две от жертвите на домашни убийства, подписани по идентичен начин. – Комисарят си сложи очилата и се наведе да прочете: – ТАРТАЛО. Съдията ми каза по телефона, че възнамерява да разреши откриване на случая. Поздравявам ви, блестяща работа, особено като се имат предвид трудностите при разследването на приключени случаи, без да се предизвикат разногласия.

Той направи пауза и Амая помисли „Но...“. Това беше паузата, предшестваща едно „но“, сигурна беше, макар че колкото и да се напрягаше, не можеше да си представи за какво става дума. Както бе казал комисарят, съдията щеше да открие случая, тя беше шеф на „Убийства“, така че никой нямаше да може да я отстрани от разследването, а уликите бяха достатъчно силни и важни, фактически необорими. Семействата настояваха за справедливост, „но...“.

– Госпожо инспектор... – Комисарят се поколеба. – Има още нещо, друг аспект встрани от случая.

– Встрани? – тя зачака нетърпеливо.

Сан Мартин се покашля и тя изведнъж разбра.