Зовът на костите

Рамото със сигурност здравата го болеше, но Монтес се изправи като бик, какъвто си беше, и изръмжа:

– Много ми се ще да знам какво щеше да си помисли онова твое приятелче, педалчето, ако те беше чуло как обиждаш в женски род.

Тя на свой ред се усмихна с физиономия: „О, не си познал, драги“.

– Младши инспектор Ечайде е с хиляда обиколки пред тебе като полицай, освен това е по-смел, по-честен и повече мъж, отколкото ти някога ще бъдеш. Сладурче.

Той отново й налетя, но този път не затвори очи; разстоянието помежду им беше по-малко, отколкото при първата атака, което не беше в полза на Амая. Юмрукът на Монтес я застигна като мълния и само леко я докосна по бузата, но това бе достатъчно, за да отметне главата й към зида и да си удари черепа. За миг всичко потъна в мрак, но острата болка в скулата я върна в действителността. Монтес почти се беше надвесил над нея и тя се възползва от това, за да го блъсне с всички сили в корема – оказа се по-мек, отколкото бе очаквала. Вдигна коляното си, което като в съвършена хореография пресрещна устата на Монтес в момента, в който той се прегъваше надве, притиснал стомаха си с ръце. Сухите му устни се разцепиха и се оцветиха в червено, докато я поглеждаше смаян за пореден път. Амая го бутна, едва докосвайки рамото му, но той се залепи за стената. Останаха така няколко секунди, запъхтени и вперили очи един в друг, после Монтес подгъна колене, свлече се по стената и седна на земята. Тя го последва.

Чуха приближаващи се гласове. Момчетата, които излизаха от „Тринкете“ със спортни сакове в ръце, вървяха по улицата и коментираха играта. Когато подминаха уличката, Амая извади пакет хартиени кърпички и го подхвърли на Монтес. Той използва няколко, за да попие кръвта по разцепената си устна, и каза:

– Биете се като момиче. – И се разсмя.

– Е, вие също.

– Да, мислех, че съм в по-добра форма – съгласи се Монтес и наведе очи, преди да продължи: – Имате право, постъпих като глупак, но... Не че се оправдавам, просто искам да обясня.

Тя кимна с разбиране.

– Флора... Всъщност, изглежда, съм бил влюбен... – той като че ли размисли. – Какви ги дрънкам! Направо бях луд по нея. Никога не съм срещал такава жена. Но знаете ли кое е най-лошото? Че въпреки случилото се мисля, че още я обичам.

Амая въздъхна. Дали любовта оправдаваше всичко? Май че да. През живота си на полицай бе наблюдавала неведнъж този вид противна любов. Знаеше, че това не е любов, а любов на живи мъртъвци, неспособни да осъзнаят, че са мъртви, „мъртъвците правят каквото могат“. Запита се какво ли мисли Ласа ІІІ за културата на болката в любовта, може би единствената област, в която обществото все още оправдаваше страданието.

– Йонан ми допада – каза неочаквано Монтес. – Не знам защо изрекох ония думи, аз също го смятам за добро ченге, освен това е свестен човек... Преди два месеца се засякохме в един бар, аз бях доста наква... Е, бях леко подпийнал. Разприказвах се пред него, а той умее да слуша, така че продължих да пия. Когато излязохме от бара, понеже не бях в състояние да шофирам, в крайна сметка преспах на неговия диван... Предполагам, че не ви е казал нищо, нали?

– Не, не ми е казал, разбира се, а след това го виждате в участъка и не си правите труда дори едно кафе от автомата да го почерпите.

– По дяволите, знаете как стоят нещата, той е... Добре де, другите колеги се чувстват неудобно.

– Би трябвало да огледате тефтерчето си, Монтес, някои от мачовците, с които се перчите около автомата за кафе, биха тръгнали по-скоро след вас, отколкото след мен.

Той се ококори.

– Ириарте?

Тя прихна да се смее, докато сълзите й не потекоха по възпалената кожа на зачервената скула. Когато си върна дар словото, предложи:

– Нека оставим този разговор, нищо не съм ви казала.

Той се изправи с мъка и й подаде ръка, която тя прие. После взе значката и пистолета си от капака на бъчвата и си ги прибра.

– С удоволствие бих продължила да си бъбря с вас – каза, – но като се прибера вкъщи, имам още работа.

Двамата излязоха от тясната уличка и повървяха до входа на дома й. Амая извади ключовете и се приближи до вратата.

– Лека нощ, Монтес – промълви уморено.

– Шефке.

Тя се обърна изненадана. Застанал мирно, Монтес бе вдигнал ръка към челото си и козируваше.

– Монтес, това не е нужно.

– А аз мисля, че е – отвърна убедено той.

И Амая разбра, че това ще бъде най-близкото нещо до извинение, което щеше да получила от мъж като Монтес, така че го прие. Застана мирно пред него и също козирува.

Когато затвори вратата зад гърба си, на лицето й играеше широка усмивка.

Усети мълчаливото присъствие на леля Енграси, която я чакаше, седнала пред огнището, както когато беше още малка. Амая се събу до вратата, влезе в гостната и веднага установи, че леля й е заспала. Вълна от силна обич нахлу в гърдите й; тя се наведе над нея и леко я целуна по челото.

– Кое време е, момиче, защо се прибираш чак сега?

Амая се отдръпна с усмивка.

– Мислех, че спиш.

– Тревогата никога не заспива и докато ти шеташ насам-натам, аз не мога да мигна.

– Е, лельо... – смъмри я Амая, докато се отпускаше в съседното кресло.