Зовът на костите

Като стигна до края на гората, излезе на широката поляна пред красивия поток, където я бе заговорило младото момиче; там сега се бе разположило многобройно стадо. Амая тръгна между овцете по пътеката, която животните отваряха пред нея. Видя овчаря в далечината, седнал на един камък. Вдигна ръка за поздрав и той й отговори по същия начин. Окуражена от далечното присъствие на мъжа, който я наблюдаваше, тя мина по мостчето, което всъщност беше само леко възвишение над потока, и по гърба я полазиха тръпки. Продължи напред към пояса с папрат в подножието на хълма и се заизкачва по склона, опирайки се на древните камъни, образували нещо като естествена стълба, улесняваща достъпа до мястото, към което се бе запътила. Най-напред спря на природната тераса, където Джеймс и сестра й я бяха изчакали първия път, и забеляза, че пътеката нагоре сега изглежда по-отъпкана, сякаш някой току-що бе минал по нея. При все това имаше достатъчно къпинаци и бодлив улекс, за да й съдерат кожата. Тя пъхна ръцете си в джобовете и пое нагоре. Чувството, че някой е минавал оттам наскоро, се усили, защото колкото повече наближаваше, толова по-отъпкана й се струваше пътеката. Когато стигна на върха, не завари там никого, което малко я изненада, но пък я успокои. Няколко секунди оглежда терена. Входът на пещерата приличаше на зловеща усмивка на планината досами земята, а до него се извисяваше великолепната триметрова скална дама с чувствени женски извивки, загледана към долината; върху каменната маса пред нея имаше повече от дузина дребни камъчета, подредени като пулове върху първобитна дъска за дама. Приближи се да ги огледа.

Не бяха камъчета от пътеката, някой ги бе донесъл тук като дар за дамата. Амая поклати невярващо глава, учудвайки се, че и тя самата прави същото. Извади камъчето, което бе взела от входната пътека пред дома си, и го задържа колебливо в шепата си: „Камък, който трябва да донесеш от дома си, Дамата предпочита да го донесеш от вкъщи“.

Запита се колко ли хора из цялата долина получаваха подобни послания и дали не ставаше дума за поредната верига имейли за щастие, които трябва да препращаш, за да си осигуриш късмета или поне да избегнеш някое проклятие.

Тя нямаше да препраща нищо, но пък и на никого нямаше да навреди, ако оставеше едно камъче тук. Огледа се, сякаш очакваше да открие между клоните камерите на някое риалити шоу или половин дузина папараци, които после да напишат: „Доверчива инспекторка прибягва до магически ритуали“. Стисна камъчето в ръката си, опитвайки се безуспешно да изчопли с нокът полепналия по него цимент, държал го закрепено към входната алея. Постави го в края на една от редичките и се обърна към пещерата. Тръгна по права линия, а когато доближи, извади фенерчето и се наведе, за да освети вътрешността. Усети сладникав мирис на цветя, но не видя откъде би могъл да идва. В пещерата нямаше нищо друго освен купичка със свежи ябълки и няколко монети, хвърлени навътре от неизвестна ръка. Загаси фенерчето и пое обратно. Минавайки покрай скалната маса, видя, че камъчетата са още там. „А ти какво очакваше?“, упрекна се наум и продължи по пътеката. Гумените ботуши бяха подходящи за мокрите и разкаляни поляни, но й се събуваха и затрудняваха слизането по каменната стълба. Прекоси шубрака под дърветата и стигна до идиличното поточе, което беше като инкрустирано в хълма и клокочеше сред позеленели камънаци, папрат и бяла пяна. Овчарят не се вижаше, но стадото си стоеше там и мирното му присъствие подсили красотата на това място и разсея окончателно вероятността от появата на загадъчната девойка. Амая отново обърна очи към хълма на Мари и се усмихна малко разочаровано. Но какво бе очаквала? Погледна за последен път стадото и в същия миг животните спряха да пият и да пасат и като по команда вдигнаха глави, предусетили сякаш незнайна опасност или дочули нещо, което слухът на Амая не бе доловил. Изненадана от странното поведение на овцете, тя замръзна неподвижно, ослушвайки се. Тогава всички животни едновременно обърнаха глави и камбанките им звъннаха само по веднъж, но звукът прозвуча като гигантски гонг, още по-стряскащ от последвалата го пълна тишина, нарушена от остро изсвирване, което прониза долината като свирка на локомотив. Амая отвори уста и си пое толкова въздух, колкото можа, вперила смаяно очи в животните, които отново бяха подели обичайното си занимание да пасат и да лочат.

Тя почувства ледено докосване до гърба си, сякаш някой бе лепнал върху кожата й мокър чаршаф. Беше го чула съвсем ясно, беше го и видяла. В съзнанието й изникнаха дума по дума цитатите на антрополога Барандиаран, когото бе проучвала, докато разследваше случая с басахаун преди година: „Басахаун заявява присъствието си пред хората със силни изсвирвания, които пронизват долината, но за животните те не са нужни, животните знаят, че повелителят на гората е вече тук, и за поздрав стадата дрънват едновременно със звънците си само по веднъж“.

– Мамка му! – прошепна тя.