Амая се отдели от прозореца, взе чантата си и преди да излезе, отиде до дъската и написа:
Минавайки покрай стаята на Сабалса, помисли да спре и да му каже да си върви; вече беше късно, а и проверката на повтарящите се имена в списъците очевидно щеше да му отнеме още няколко дни, но тъкмо когато се готвеше да влезе, го чу да говори по телефона. По поверителния тон и изобилието от едносрични отговори, веднага разбра какъв разговор води. Двамата с Джеймс често се шегуваха с по-ласкавия и обещаващ тон, който приемаше гласът й, когато говореше с него. „Не говориш, а мъркаш“, казваше й той и тя знаеше, че е прав.
Младши инспектор Сабалса използваше мъжката версия на същия тон, запазен за разговор между влюбени. Тя мина покрай вратата, без да спира, и с крайчеца на окото си го зърна до прозореца с джиесема в ръка. Дори в гръб езикът на тялото показваше приятната отпуснатост, така непривична за човек, който винаги изглеждаше на нокти. Докато чакаше асансьора, чу смеха му и си помисли, че за пръв път й се случва.
Спря на входа, разколебана от дъжда. Дежурният полицай я погледна тъжно.
– Казват, че днес Бастан ще излезе от коритото си.
– Не бих се учудила – отвърна тя, докато нахлупваше качулката на пухенката си.
– Кой дойде при младши инспектор Сабалса?
– Неговата приятелка – отговори полицаят. – Поканих я да влезе да го почака, но тя отказа, настоя да го повикам – допълни той и сви рамене.
Амая подкара надолу по склона и след завоя забеляза същата кола, спряла до един къпинак. Минавайки покрай нея, видя вътре млада жена, която се взираше в участъка и очевидно не говореше със своя годеник.
Преди да се прибере, спря в Хуанитаенеа, обу гумените ботуши, които вече държеше отпред. С чадъра в ръка обходи периметъра на къщата и забеляза, че разровената кал върху гробовете се е загладила и изравнила от обилното количество вода, изсипала се през последните часове. Нови ямки нямаше. Върна се в колата и отвътре огледа градината, спомняйки си враждебния поглед на онзи мъж.
Веселата женска дружинка се заливаше от смях и врявата, която вдигаше, се чуваше още отвън.
– Каква е тая шумотевица, момичета, съседите позвъниха в полицията да кажат, че тук имало някакво сборище – обяви тя, влизайки.
– Твоята племенницата идва да ни арестува, Енграси – изкикоти се Хосепа.
– По-добре да беше пратила някой от красавците, които патрулират по пътищата.
– Безсрамница! – засмя се Енграси. – Знам те аз какви ги вършиш: караш колата на зигзаг, та дано те спрат. Лудетина!
Амая ги загледа. Смееха се, поруменели като весели тийнейджърки, и си помисли, че тези сбирки едва ли са много по-различни от седенките, на които жените от Бастан са се събирали в продължение на стотици години в дома на някоя от тях, за да шият и бродират до късна вечер сватбения си чеиз или дрешки за децата си. Женските седенки, описани от Хосе Мигел де Барандиаран, където
Джеймс слезе по стълбите с Ибай на ръце. Като я видя, премести детето в едната си ръка, а другата протегна към нея за прегръдка.
– Здравей, скъпи – прошепна тя. – Здравей, миличко мое – каза, докато поемаше детето, без да се отделя от Джеймс. – Как прекарахте деня?
Той я целуна, преди да отговори.
– Сутринта ходих в ателието, в Памплона, за да подготвя пратката и да говоря с хората от транспортната фирма. Всичко е готово.
– О, да!
На следващия ден колекцията на Джеймс трябваше да замине за „Гугенхайм“, а на нея съвсем й бе изхвръкнало от ума.
– Не беше забравила, нали? – попита лукаво той.
– Не, разбира се. Лельо, ще гледаш ли утре Ибай, или да го вземем с нас?
– Не е нужно, ще го оставите при мен. Сестра ти вече каза на Ернесто, че ще се оправя сам с работилницата и ще ми помага. Вие вървете в Билбао и не се притеснявайте.
Амая изброи мислено хората, на които трябваше да се обади, ако искаше да остави всичко в ред за следващия ден. Работата се бе затлачила доста, така че едва ли щеше да се срине светът, ако отсъстваше един ден. Погледна часовника си и вдигна Ибай пред лицето си, при което детето се разсмя.
– Време е за къпане,
37