Читаем Зовът на костите полностью

– Пък и нали ти казах, когато майка му се помина, го пратиха в интернат, горкичкия. Едва ли е бил на повече от десет години, знаеш как е в Швейцария – скъпи колежи, но малко обич.

– Добре, лельо, благодаря. Още нещо: зареден ли ти е телефонът?

– Не знам как да проверя.

– Погледни екрана, най-горе излизат едни чертички, колко са на брой?

– Чакай да си сложа очилата.

Амая се усмихна развеселена, слушайки я как тършува.

– Една чертичка.

– Почти нямаш батерия, а сега не можеш да го заредиш.

– Сестра ти все ми се кара, но аз просто забравям, не го ползвам, както виждаш.

Вече се канеше да затвори, когато й хрумна нещо.

– Лельо, а жената, която се е самоубила, майката на момчето, помниш ли тя как се казваше?

– О, да, разбира се. Маргарита Берасатеги, много мила жена, жалко.

Имаше друго повикване, сбогува се с Енграси и отговори на отец Сарасола.

– Инспектор Саласар, прегледах какво е казала Росарио по време на сеансите, много е малко. Най-интересното може би е, че изглежда, е очаквала с вълнение възможността да види своята внучка.

– Росарио няма никаква внучка – отсече Амая.

– Но нали вие самата сте родили наскоро?

– Да, но родих момче, освен това не ми се вярва да е знаела... Няма откъде.

– Тогава ми хрумва само, че е имала предвид сина ви.

Тя затвори и отново набра, докато очите й трескаво скачаха по монашеското обзавеждане, което един убиец бе избрал за дома си.

– Амая? Каква изненада. На какво дължа честта? – възкликна Флора.

– Флора, ти казвала ли си на ама, че ще раждам?

Когато Флора отново проговори, тонът й беше съвършено различен.

– Не... Всъщност...

– Казвала ли си й, или не?

– Да, казах й, че ще става баба. Тогава все още мислехме, че чакаш момиче, но като видях как реагира, повече не й го споменах.

– Какво отговори?

– Моля?

– Каза, че е реагирала зле, какво каза?

– Отначало попита как ще се казва и аз й отговорих, че още не си избрала име... Изглеждаше много зарадвана, кълна ти се, но тогава почна да приказва нещо неясно, взе да се смее и наговори ужасни неща...

– Какво каза, Флора? – настоя Амая.

– Мисля, че е по-добре да не знаеш, ясно ти е колко е болна, понякога говори ужасни неща.

– Флора! – извика тя.

От другата страна на линията гласът на Флора потрепера, когато отговори:

– „Ще изям тая малка мръсница.“

Паниката предизвиква внезапно сърцебиене, адреналинът рязко се покачва и ускорява още повече сърдечния ритъм, устата се изкривява в нещо като пародия на усмивка, първичната усмивка, която еволюцията ни е научила да показваме на враговете си като знак за помирение. Под напора на сърцето дишането се ускорява, от адреналина очите изпъкват, създавайки усещането, че са прекалено широко отворени, а периферното зрение почти напълно изчезва.

– Амая, какво става? – приближи се към нея Маркина.

Тя посегна инстинктивно към оръжието си.

– Ще убие сина ми, отиват в Елисондо, затова я е освободил. Ще убият детето ми. Ето какво е чакал Гаридо. Джеймс е в Билбао, а ние сме тук и сме се заплеснали по този цирк. Пратил ни е за зелен хайвер, баломосва ни с тая гадория и отива да убие сина ми, ще убият Ибай. Боже господи! Леля ми е сама с него – проплака тя, усещайки как от очите й бликват топли и гъсти сълзи.

Като я чуха, всички излязоха от кухнята.

– Обадихте ли се вкъщи? – попита Ириарте.

Тя го погледна изненадано. Не можеше да повярва. Паниката й пречеше да мисли. Извади телефона и набра номера на леля си. Чу сигнала, но още с вдигането на слушалката връзката прекъсна. Пред очите на Амая изникна ярък кошмар и тя видя как Росарио се навежда над люлката на Ибай, както се бе навеждала толкова пъти над нейното легло. Няма батерия, на дисплея имаше само една чертичка, енергията за позвъняването я беше изчерпало, почти си представяше как Енграси проклина безполезния апарат.

– Джиесемът на леля ми няма батерия, а стационарният не работи, токът в Елисондо е спрял преди час.

– Да вървим, шефке, ще вдигнем всички на крак, ще ги спрем.

Не дочакаха асансьора, хукнаха надолу по стълбите, като Ириарте и Монтес говореха междувременно по телефона. Когато стигна до колата, Амая вече се бе овладяла достатъчно, но Йонан измъкна ключовете от ръцете й и тя не възрази: главата й бе на път да се пръсне, сякаш се намираше под вода или бе нахлупила каска, която й пречеше да възприема изцяло действителността. Осъзна, че съдията стои до нея.

– Идвам с теб – каза той.

– Не – успя да възрази Амая. – Не може да дойдете.

Той я хвана за ръцете.

– Амая, няма да позволя да отидеш сама.

– Казах не – отсече тя и изтръгна ръцете си.

Той отново ги хвана още по-здраво.

– Ще дойда с теб, където и да отидеш.

Тя го погледна за миг, опитвайки се да мисли.

– Добре, но в друга кола.

Той се съгласи и изтича към колата на Монтес.

Мобилният на Йонан иззвъня още щом потегли. Той го включи на високоговорител. В колата се разнесе ясният глас на инспектор Ириарте.

Перейти на страницу:

Похожие книги