Зовът на костите

Велик манипулатор, да, чиито прищевки на божество канибал са бледнеели до Росарио. Амая го бе осъзнала, докато гледаше заедно със Сарасола записите от охранителните камери. Тартало е вървял доброволно до нея, той е умеел да манипулира гневни чудовища, но ако дори за миг си е помислил, че е в състояние да контролира Росарио, дълбоко се е заблуждавал. Тя е имала цел, поставена в деня, когато бе родила двете си еднакви дъщери, и повече от трийсет години никой не бе успял да я отклони от пътя й.

41

Бурята като че ли бе решила да векува над долината. Макар и не толкова силен сега, дъждът не бе спирал през целия ден, а тътенът на гръмотевиците заглъхваше само за да отстъпи място на следваща, още по-мощна поредица. Без електричество Елисондо сякаш бе погълнато от планината, само кратките проблясъци на мълниите и френетичният танц на фенерчетата показваха, че е още там.

Рос тичаше по улиците с такова фенерче, с коса, залепнала за главата от дъжда. Сърцето й блъскаше във вътрешното ухо като огромен тъпан и й пречеше да чува стъпките на Ернесто, който я следваше по петите. Стигна до къщата и видя, че вратата е открехната. Цялата енергия, която я бе поддържала, докато дойде, изведнъж я напусна и коленете й се подкосиха. Тя се вкопчи в рамката на вратата и при допира със студения грапав камък изпита непреодолимото усещане, че се е случило нещо ужасно, че това място, служило за убежище от всяко зло, от студа, дъжда, самотата, болката и гауеко – нощните духове на Бастан, най-накрая е било опетнено.

Ернесто я настигна, измъкна фенера от ръката й и влезе. Къщата още не беше изстинала въпреки отворената врата. В пълния мрак във въздуха витаеше острата миризма на току-що угасени свещи. На слабото оранжево сияние на жарта в камината се виждаше, че всичко е обърнато с краката нагоре. Ернесто обходи дневната със светлинния сноп на фенерчето. До масата се въргаляше обърнат стол, а парчетата от вазата със свежи цветя, която Енграси не пропускаше да сложи отгоре, бяха разпилени по пода; едно от високите кресла бе обърнато към камината така, че по-висок пламък би го подпалил.

– Лельо – извика Рос и не позна гласа си.

Фенерчето освети краката на старицата, просната на пода с отметнат пеньоар. Горната част на тялото оставаше скрита зад високата облегалка. Ернесто се приближи и отмести креслото.

– Боже господи! – отстъпи той назад пред гледката.

Рос не пожела да се доближи. Още с влизането си в къщата тя вече знаеше, леля й е мъртва.

– Мъртва е – промълви, – мъртва е, нали?

Ернесто се наведе над Енграси.

– Не, не е мъртва, но има голяма рана на главата. Рос, трябва да повикаме лекар.

Телефонът иззвъня в джоба на палтото й. Тя го измъкна разтреперана, погледна дислея, но не видя нищо. Сълзите бяха заслепили очите й, но въпреки това разбра кой е.

– Амая, леля... – и горчиво зарида. – Едва диша, главата й е счупена, кръвта й изтича, Ернесто се обади за линейка, но всички са навън заради наводнението. Дори пожарникарите не знаят дали ще могат да дойдат – викаше Рос, кръстосвайки стаята, неспособна да овладее паниката си, – всичко в къщата е изпотрошено, борила се е като лъвица, но Ибай го няма, отнесли са го, отмъкнали са детето – изплака тя, напълно извън себе си.

„Знаеш, че е инфаркт, защото чувстваш, че умираш.“

Организмът й изпадна в колапс. Амая усещаше напора на цял океан върху гърдите си, съзнанието за пропуснат удар на сърцето, убедеността, че ще умре, и облекчението, че само след секунда болката ще секне.

Задиша въздуха, наситен с миризмата на озон от бурята, който прииждаше на талази, сякаш някакво невидимо същество, благосклонен ингума²⁰, го вдухваше в устата и носа й и я измъкваше от това замряло и гъсто море, с което почти се бе примирила.

20Зъл дух в митологията на баските. – Б.пр.

Пое си въздух, веднъж и втори път, задъхвайки си.

– Спри колата – извика тя на Йонан.

Той отби встрани и Амая слезе още в движение. Отиде до мотора, подпря се с две ръце на коленете и се наведе напред, продължавайки да си поема въздух, хипервентилирайки, вперила очи в черната гора в опит да се успокои и да разсъждава.

Чу автомобила на Ириарте да спира зад техния и той дотича.

– Добре ли е? – попита той Йонан.

– Едва не е убил леля ми и са отвлекли сина ми.

Ириарте зяпна, клатейки невярващо глава, загубил дар слово. Маркина се изправи до нея, без да знае какво да прави. Йонан се хвана с две ръце за главата; дори Сабалса закри с длан устата си. Само Монтес успя да продума.

– Напред няма начин да се измъкнат, ако затворим това шосе, ще им се стъжни.

– Той е тукашен, познава пътищата, може би вече са във Франция.

– Абсурд – отсече Монтес. – Ще подам съобщение за тревога, ще се обадя и на Падуа, и на полицията на баските, в случай че са тръгнали към Ирун, и на жандармерията, ако, както казвате, са подкарали към Франция, но не ми се вярва, не са имали време, шефке. Щом е тукашен, както казвате, няма да иде никъде в тази буря, ще се скрие на някое познато място. Пътува с възрастна жена и с бебе, това е най-логично.