Читаем Зовът на костите полностью

Преодоляха гъсталака под дърветата и поеха нагоре. Амая забеляза, че Йонан изостава, обърна се да погледне, освети го с фенера си и видя причината: дънерът, който го бе повалил, бе отворил дълбока рана на глезена му, джинсите и част от обувките му бяха напоени с кръв.

Тя се върна.

– О, Йонан...

– Добре съм, да вървим – каза той. – Тръгвайте, аз ще ви настигна.

Амая се съгласи. Намрази се, че го изоставя ранен, без фенер и насред планината, но продължи да се катери с пълна скорост и няколко метра по-нататък усети, че той я настига. Не можеше да спре. И двамата го знаеха. Когато стигна до средата на склона, тя заобиколи скалата, закриваща входа на пещерата, и още отвън забеляза светлината. Извади пистолета си и загаси фенера.

– Помогни ми, Господи – помоли се тя шепнешком, – помогни ми и ти, проклета царице на бурите – добави ядно.

Промуши се ловко през s-образния вход, който играеше ролята на природна бариера. Не се чуваше нищо. Наостри слух и долови шум от триене на дрехи и стъпки по земята, а изведнъж и милото гукане на Ибай. Очите й се наляха със сълзи. Беше толкова благодарна, че момченцето й е живо, че още там би паднала на колене пред бога закрилник на децата. Но вместо това прекара яростно ръка през лицето си, изтривайки всякакъв остатък от плач. Погледна навътре с насочено оръжие и това, което видя, вледени кръвта й. Ибай лежеше на земята в центъра на сложна рисунка, очертана с нещо като сол или бяла пепел, а свещите около него бяха затоплили въздуха – затова детето не плачеше от студ, макар да беше само по памперс.

До него зърна дървена паничка и още някакъв съд от стъкло, както и метална фуния, при което сцените, описани от Елена, нахлуха стремително в съзнанието й. Чужд за случващото се около него, Ибай си играеше, мъчейки се да хване крачетата си. Росарио бе коленичила на земята и размахваше нож върху коремчето на детето, сякаш чертаеше невидими рисунки отгоре. Беше със същата огромна пухенка, сега вече разкопчана, а под нея се виждаха черен пуловер, панталон и маратонки; косата й бе събрана на кок... Доктор Берасатеги, тук повече Тартало от всякога, се бе привел до нея, усмихваше се, запленен от акта, и припяваше някаква песен, която Амая не успя да разпознае.

Сърцето й туптеше в гърлото, усети как една струйка пот се стича по ръцете й и образува едра капка, която се плъзна по китката и леко я погъделичка, когато вдигна оръжието си. Вече знаеше, че изпитва страх, знаеше го отпреди да влезе в пещерата, както знаеше, че щом влезе, ужасът ще се завърне. Но също така знаеше, че въпреки всичко ще продължи.

Той пръв я забеляза, погледна я с интерес като нечакан, но не и неприятен гост.

Росарио вдигна поглед и когато я прониза с тъмните си очи, Амая отново стана деветгодишна. Усети как майка й безмълвно хвърля към нея въжето, паяжината на своето влияние и за миг отново я покорява, побутвайки я към детското й креватче, към коритото с брашно, към гроба.

Ибай тихичко замрънка, както преди да заплаче, и това бе достатъчно, за да я отрезви и да срине шлюза, възпирал яростта й. Не бе очаквала животинския и същевременно рационален гняв, който напрегна тялото й и затръби в мозъка й с една-едничка заповед, която изключваше червената лампичка на страха и настояваше: „Убий я“.

– Хвърли ножа и се дръпни от сина ми – изрече решително Амая.

Росарио почна да се усмихва, но спря по средата, сякаш нещо бе привлякло вниманието й.

– Продължавай – настоя Берасатеги, пренебрегвайки присъствието на Амая.

Но Росарио вече бе спряла и се взираше в Амая с вниманието, с което се гледа врага преди следващото му движение.

– Господ ми е свидетел, че ще ви пръсна черепа, ако не се дръпнете от детето.

Лицето на Росарио се сгърчи, докато всичкият въздух от дробовете й излизаше със стон. Тя остави ножа на земята до себе си, наведе се над детето и отлепи памперса.

– Аргггггг – простена тя пред това, което бе видяла.

После протегна ръка към доктора и се подпря на него, за да се изправи.

– Къде е момичето? – извика. – Къде е момичето? Вие ме измамихте. – Тя отново впи очи в Амая и попита: – Къде е дъщеря ти?

Ибай се разплака, уплашен от виковете.

– Ибай е моето дете – отвърна твърдо Амая, осъзнавайки, че тези думи са всъщност истинска декларация за намерения. Ибай, синът на реката, „момчето, което трябваше да е момиче, но смени решението си в последния момент“, „след като си родила момче, значи така е трябвало да стане“.

– Но нали щеше да е момиче, Флора ми го каза – запротестира Росарио объркано. – Трябваше да е малка мръсница, трябваше да е Жертвоприношението.

Берасатеги погледна детето с отегчение и загубил всякакъв интерес, отстъпи назад към стената.

– Като сестра ми...

Росарио изглеждаше изненадана за миг, преди да отговори.

– И като теб... Или си мислиш, че съм приключила с теб?

Плачът на Ибай се бе усилил двойно и кънтеше оглушително в пещерата, пробивайки тъпанчетата като подострена стрела. Росарио го погледна за последен път и пристъпи към Амая.

– Стой мирна – заповяда й тя, без да я изпуска от мушка. – Не мърдай.

Перейти на страницу:

Похожие книги