Зовът на костите

– Ето го началото, произхода: син на Естебан Янес и Маргарита Берасатеги. Естебан Янес, пенсионерът, който обработва градината около моята къща и открил пояса на мълчанието, ичусурия, на моето семейство. Той е връчил костите на Гаридо и в момента се намира в съседната стая. Заяви, че нямал представа, че ще оскверняват църква, а това с костите му се сторило подходяща зловеща шега, задето сме го притеснявали за земята, която смятал за своя. А Маргарита Берасатеги – жената, чието име сте взели в знак на почит, страдала, клетата, от депресия през целия си живот. Сигурно е било тежко за едно дете да расте в тъжен и мрачен дом, населен с мълчания и плачове, гробница за блестящ ум като вашия, непоносимо, нали? Тя много се стараела, къщата й била винаги чиста, дрехите – изгладени, яденето – сготвено. Но това не е достатъчно за едно дете; детето се нуждае от игри, от обич, от компания и ласки, а тя не ти е позволявала да я доближиш, нали така? Тя самата не е понечила нито веднъж да те прегърне, вероятно е предчувствала какво чудовище е родила, една майка винаги усеща тия неща. Вече била опитвала и друг път, гълтала купища успокоителни, които все не й били достатъчни, може би защото всъщност не искала да умре, а просто да живее другояче. Един ден, на връщане от училище, си я заварил почти в безсъзнание, с изсипано в скута й шишенце с хапчета и си довършил започнатото: поставил си пушката на баща си пред нея и най-вероятно използвайки собствената й ръка, си й пръснал мозъка. Никой не се усъмнил, защото всички знаели за състоянието й и защото неведнъж опитвала да свърши със себе си, при това в район, където самоубийствата достигат един от най-високите проценти в страната. Никой, с изключение на баща ти. Той най-вероятно е разбрал още щом е прекрачил прага и е видял мозъка й разпилян по стените и по тавана: дори да залитала от умора, Маргарита поддържала дома си лъснат като чаша за причастие; жените рядко се самоубиват по толкова мръсен начин, да не говорим за нея. Затова те извел от дома си и те пратил надалеч; затова още се бои от тебе и ти се подчинява. Ето го произхода: отрекъл си се от баща си, отказвайки се от неговата фамилия и взимайки името, но не на майка си, а на своята първа жертва.

Берасатеги стоеше неподвижен и слушаше внимателно, без да помръдва и мускул.

– Имате ли някакво доказателство за всичко, което казвате? – запита адвокатът.

– А сега идва и несъответствието – продължи тя, без да обръща внимание на адвоката и без да изпуска и най-дребната подробност от лицето на Берасатеги. – Всички убити жени са възрастни и произхождат от Бастан, техните убийци до един са ходели на терапия за контролиране на гнева, най-добрата среда, за да откриеш податлив на манипулация човек, когото да направляваш.

– Аз не съм манипулатор – прошепна той.

Адвокатът му се бе отдръпнал леко от масата, издигайки сякаш невидима преграда помежду им.

Амая се усмихна.

– Не, разбира се, как можах да допусна тази грешка. Вие, подбудителите, се гордеете с това. Вие не манипулирате, вашите жертви сами искат да направят това, което правят, това е разликата, нали? Те копнеят да ти услужат и вършат това, което трябва да свършат, а то по случайност е същото, което ти очакваш от тях.

Той се усмихна.

– И сред целия този строг ред и съгласуваност едно несъответствие на име Йоана Маркес. Знам, че си пробвал с баща й, но той е бил от вида чудовища, които не се поддават на твоето влияние, обаче не си устоял на чувството, което Йоана е събудила у теб, на желанието да я погубиш, на копнежа по меката и стегната плът под съвършената й кожа, която онзи изрод баща й е щял да оскверни рано или късно. – Амая забеляза как Берасатеги отваря леко устни и прокарва език по ъгълчето на устата си. – Дебнел си я като изгладнял вълк и си чакал момента, за който си бил сигурен, че ще дойде. Апетитът ти е победил и не си успял да се удържиш. Нали така? Впил си зъби в Йоана Маркес в онази колиба, когато си получил своя трофей. Възможно е при зъбни протези да възникне основателно съмнение, само че си оставил слюнката си върху малкото бленувано парче месо, прибрано между другите като ястие, което хем искаш да запазиш, хем не можеш да му устоиш – довърши тя, използвайки думите на Йонан.

Берасатеги я погледна разстроено.

– Йоана – промълви той, клатейки невярващо глава.

От два дни не валеше, слънцето бе излязло от облаците и вече всичко изглеждаше по-блестящо и реално.

Рано сутринта бе отишла в Института по съдебна медицина на Навара. Настоя да влезе сама, макар че Джеймс и сестрите й чакаха в колата.

Сан Мартин тръгна насреща й и когато застана пред нея, я прегърна бързо и я попита.

– Как сте?

– Добре – отвърна тя спокойно, след като с облекчение се освободи от обятията му.

Лекарят я придружи до официалния си кабинет, претъпкан с бронзови скулптури, които никога не използваше, защото предпочиташе претрупаната маса в долното помещение.

– Формалности, госпожо инспектор – каза той, връчвайки й цял куп документи. – Подпишете ги и ще ви предам останките.