– Да, доста е нервна. Чака вътре заедно с близките си. Току-що ми се обадиха отдолу, че микробусът с Хасон Медина е пристигнал – отвърна той и тръгна към асансьора.
Амая влезе в залата и седна на една от последните банки; дори оттук виждаше майката на Йоана Маркес, цялата в черно и много по-слаба отколкото на погребението на дъщеря си. Усетила сякаш присъствието й, жената се обърна назад да погледне и й кимна одобрително за поздрав. Амая направи неуспешен опит да се усмихне, загледана в измитото на вид лице на тази майка, изтерзана от убедеността, че не е успяла да опази дъщеря си от чудовището, което сама бе вкарала в къщата си. Секретарят зачете на висок глас имената на призованите. Амая не пропусна да забележи как лицето на жената се сгърчи, като чу името на мъжа си.
– Хасон Медина – повтори секретарят. – Хасон Медина.
Един униформен полицай влезе тичешком в залата, приближи се до секретаря и прошепна нещо на ухото му. Той пък на свой ред се наведе към съдията, който го изслуша, поклати глава, повика прокурора и защитата, поговори с тях кратко и се изправи на крака.
– Заседанието се отменя, ще бъдете призовани отново при необходимост – и без повече обяснения напусна залата.
Майката на Йоана се развика и се обърна към нея, търсейки отговор.
– Не! – изпищя тя. – Защо?
Жените, които я придружаваха, напразно се опитваха да я прегърнат, за да потиснат отчаянието й.
Един от полицаите се приближи до Амая.
– Инспектор Саласар, лейтенант Падуа моли да слезете при килиите.
Още от вратата на асансьора видя струпаните пред тоалетните полицаи. Униформеният, който я бе довел, й даде знак да влезе. Един полицай и един затворнически надзирател се бяха подпрели на стената с изкривени лица. Падуа гледаше навътре в килията, спрял на ръба на локвата кръв, която пъплеше под преградите между клозетите и още не бе започнала да се съсирва. Като видя инспекторката да влиза, той се отдръпна настрана.
– Казал на пазача, че трябва да иде до тоалетната; с белезници е, както виждате, но въпреки това е успял да си пререже гърлото. Всичко станало много бързо, полицаят не е мърдал оттук, чул го да се дави и влязъл; нищо не можал да направи.
Амая пристъпи крачка напред, за да огледа сцената. Хасон Медина бе седнал върху тоалетната чиния с отметната назад глава. На врата му тъмнееше дълбок разрез. Кръвта бе наквасила предницата на ризата му и като червен лигавник се бе свлякла между краката му, боядисвайки всичко по пътя си. Тялото още излъчваше топлина, а във въздуха тегнеше отровната миризма на скорошна смърт.
– С какво го е направил? – запита Амая, след като не видя никакъв предмет.
– С макетен нож. Изтървал го е, когато е почнал да губи сили, и той се плъзнал в съседната кабинка – отговори лейтенантът и бутна вратата на следващия клозет.
– Как е успял да го внесе? Това е метал, скенерът на входа трябваше да го засече.
– Не го е внесъл той, госпожо инспектор. Вижте – посочи Падуа, – ако се загледате, ще забележите парчето тиксо, залепено за дръжката. Някой си е направил труда да скрие ножа тук, по всяка вероятност зад казанчето, и той само е трябвало да го измъкне от скривалището му.
Амая въздъхна.
– И това не е всичко – продължи Падуа намръщено. – Вижте какво стърчеше от джоба на сакото му – той вдигна облечената си в ръкавица ръка, в която бе стиснал бял плик.
– Предсмъртно писмо – предположи Амая.
– Не точно – отвърна Падуа, подавайки й плика заедно с ръкавици. – За капак е адресирано до вас.
– До мен? – смая се Амая.
Тя надяна ръкавиците и пое плика.
– Може ли?
– Моля.
Пликът беше съвсем леко залепен и не се скъса при отварянето. Вътре имаше бяло картонче с една-единствена дума в средата.
Амая усети остро пробождане в корема, спря да диша, опитвайки се да прикрие болката, обърна картончето, за да се увери, че на гърба му не пише нищо друго, и го върна на Падуа.
– Какво означава?
– Очаквах вие да ми кажете.
– Не знам, лейтенант Падуа, за мен не означава почти нищо – отвърна Амая леко смутена.
– Тартало не беше ли някакво митологично същество?
– Ами... да. Доколкото ми е известно, това е циклоп от древната митология на гърци и римляни, както и на баските. За какво намеквате?
– Вие работихте по случая с едно друго митологично същество, басахаун, а сега убиецът на Йоана Маркес, който случайно се опита да наподоби почерка на басахаун, за да прикрие своето престъпление, си прерязва гърлото и оставя писмо, адресирано до вас, в което пише
– Да, прав сте – отвърна Амая с въздишка. – Странно, но тогава установихме без всякакво съмнение, че Хасон Медина е изнасилил и убил доведената си дъщеря, след което се опитал доста непохватно да имитира престъпление на басахаун. Пък и той си го призна, до най-малката подробност. Да не би да намеквате, че не той я е убил?
– Изобщо не се съмнявам, че е бил той – заяви Падуа и погледна с отвращение трупа. – Но стои въпросът с ампутацията и костите на момичето в Ари-Сахар, а сега и това тук, надявах се, че вие ще можете да...