Зовът на костите

Увереността на растящата в утробата й дъщеричка бе дарила живота й с балсама на безгрижието и ведрото спокойствие, каквито винаги си бе представяла, а в този момент само това можеше да й помогне да преодолее ужасяващите събития, които й бе отредено да преживее и които няколко месеца по-рано насмалко не я бяха погубили. Завръщането в Елисондо, задълбаването в собственото минало и преди всичко смъртта на Виктор бяха преобърнали света й, както и света на цялото й семейство. Единствено леля Енграси бе останала непоклатима, хвърляше си картите, играеше всеки следобед покер със старите си приятелки и се усмихваше така, както се усмихват хората, обърнали гръб на всичко. Флора набързо се бе преселила в Сараус, под предлог че всеки ден трябва да снима сладкарските предавания за Националната телевизия, отстъпвайки най-неочаквано ръководството на „Пекарници Саласар“ на Рос, която за изумление на Флора и потвърждавайки убедеността на Амая, се бе проявила като чудесен управител, макар и леко притеснена в началото. Амая й бе предложила помощта си и през последните месеци прекарваха почти всяка събота и неделя в Елисондо, въпреки че отдавна бе установила, че Рос вече не се нуждае от нейната подкрепа. Въпреки това продължаваше да ходи там, да обядва с тях, да преспива у леля си, вкъщи. От мига, в който малкото й момиченце започна да расте в корема й, откакто се осмели да даде име на страха си и да го сподели с Джеймс, а вероятно и заради съдържанието на дивидито, което пазеше заедно с пистолета си в сейфа в спалнята, тя вече знаеше, знаеше, че има сигурност, усещане за дом, за произход, за родно място, които в продължение на години бе смятала загубени завинаги.

Когато тръгна по главната улица, отново заваля. Отвори чадъра и закрачи, заобикаляйки хората, излезли на пазар, и редките забързани минувачи без чадъри, които вървяха прегърбени под стрехите на сградите и навесите пред магазините. Поспря пред колоритната витрина на един магазин за детско облекло и се загледа в розовите момичешки роклички на цветчета; помисли си, че Кларис може би е права и че би трябвало да купи нещо такова за малката си дъщеричка. Въздъхна с внезапно развалено настроение, когато се сети за детската стая, която Кларис вече бе подредила за малката. Родителите на Джеймс бяха дошли за раждането на детето и макар да бяха само от десет дни в Памплона, Кларис вече бе успяла да надмине и най-лошите очаквания за свекърва, която се меси във всичко. Още първия ден бе изразила изненадата си, че още не са подготвили за бебето една от няколкото празни стаи в къщата.

Амая беше докарала старата дървена люлка, която от дълги години стоеше в дневната на леля Енграси и в нея подреждаха дървата за камината. Джеймс я бе изциклил, докато се показаха жилките на дървото под стария слой лак, и я бе лакирал наново, а приятелките на леля Енграси й бяха ушили красив обиколник на къдрички и бяла покривка, с която хубостта на старинната мебел изпъкваше още повече. Спалнята им беше огромна, имаше предостатъчно място и двамата все не успяваха да се убедят в необходимостта детето да спи в друга стая, независимо от предимствата, които им изреждаха специалистите. Не, не им се щеше, поне засега. През първите месеци, докато още я кърмеше, така щеше да им е по-лесно за нощните хранения, пък и тя самата щеше да е по-спокойна, че ще я чуе, ако заплаче или стане нещо...

Кларис беше възмутена от дън душа. „Детето трябва да си има стая, с всичко необходимо подръка. А и двете ще спите по-добре, повярвай ми. Ако е до теб, цяла нощ ще скачаш при всяка въздишка, при всяко помръдване. Малката трябва да си има своето пространство, а вие – вашето. Освен това според мен не е здравословно за детето да дели спалнята с двама възрастни, пък и свикне ли веднъж, после върви я премествай.“

Амая също бе чела книгите на цял куп знаменитости, наумили си да възпитат едно ново поколение от деца, растящи в страдания, деца, които не бива да бъдат вдигани прекалено често на ръце, трябва да спят сами още от раждането и не бива да бъдат успокоявани, когато отчаяно плачат, понеже трябвало да се научат на самостоятелност и да превъзмогват сами своите поражения и страхове. На Амая стомахът й се обръщаше от подобни дивотии. Мислеше си, че ако на някой от тия видни педиатри му се бе наложило като на нея да „превъзмогва“ страха си още от най-крехка възраст, може би щеше да гледа малко по-различно на света. Ако дъщеря й искаше да спи при тях до тригодишна възраст, какво по-прекрасно от това: тя искаше да я успокоява, да я слуша, да обръща внимание и да облекчава малките й страхове, които – както отлично знаеше от личен опит – можеха да бъдат доста големи у едно невръстно дете. Но Кларис очевидно имаше свои представи за нещата и бе решила да ги сподели със света.