– Добре, ние с баща ти ще отидем да пазаруваме – каза Кларис, – иначе ще ви се наложи да завивате малката с лозови листа. Тук ли ще се видим за вечеря?
– Не – отсече Амая. – Днес ще хапна нещо леко вкъщи и ще се опитам да поспя, мислех утре да изляза за покупки, видях един магазин с чудесни роклички.
Кларис налапа въдицата, перспективата да излезе на пазар със снаха си, веднага я успокои и тя се усмихна очарована.
– Разбира се, скъпа, ще видиш колко хубаво ще си прекараме, от няколко дни разглеждам такива прекрасни неща, почини си, миличка – каза тя вече на път за изхода.
Преди да излезе, Томас се наведе да целуне Амая.
– Добър ход – прошепна той и й намигна.
Отвън къщата, в която живееха на улица „Меркадерес“, не даваше представа за великолепието на високите тавани, широките прозорци, дървените тавани, красивите декоративни корнизи в повечето стаи и на приземния етаж – бивша работилница за чадъри, която Джеймс бе превърнал в ателие.
След като си взе душ, Амая се просна на дивана с бележник в едната ръка и часовник в другата.
– Днес изглеждаш по-уморена от друг път, още по време на обяда забелязах, че си притеснена, почти не даваше ухо на глупостите на майка ми.
Амая се усмихна.
– Да не би да се е случило нещо в съда? Каза ми, че са отменили заседанието, но не и защо.
– Тази сутрин Хасон Медина се самоуби в тоалетната на съда, утре ще пишат по вестниците.
– Виж ти – сви рамене Джеймс. – Не мога да кажа, че съжалявам.
– Да, загубата не е голяма, но близките на момичето, предполагам, са останали малко разочаровани, че няма да има съдебен процес, макар че така няма да им се наложи да преживеят отново кошмара и да изслушат всички ужасяващи подробности.
Джеймс кимна замислено.
Амая помисли дали да не му разкаже за бележката, която Медина бе адресирал до нея. Реши, че само ще го разтревожи, а не й се щеше да развали този по-специален момент с подобна дреболия.
– Във всеки случай днес наистина съм по-уморена и главата ми е заета с други неща.
– Така ли? – каза подканващо той.
– В дванайсет и половина започнаха контракциите, на всеки двайсет и пет минути. Отначало траеха само няколко секунди, сега се засилиха и станаха на всеки дванайсет минути.
– О, Амая, защо не ми каза по-рано? Как издържа така обяда? Много ли са болезнени?
– Не – усмихна се тя, – не са много болезнени, по-скоро приличат на силен натиск и не исках майка ти да изпадне в истерия. Сега имам нужда от малко спокойствие. Ще полежа и ще наблюдавам честотата, докато ми дойде времето; тогава ще идем в болницата.
Небето над Памплона беше все така забулено в облаци, през които едва просветваше далечното трепкащо сияние на зимните звезди.
Джеймс спеше по корем, заел по-голяма част от леглото, отколкото му се полагаше по право, и с присъщото си безметежно спокойствие, за което Амая винаги му завиждаше. Отначало отказваше да си легне, но тя го бе убедила, че е по-добре да се е наспал за часа, в който наистина ще й е нужен буден.
– Сигурна ли си, че си добре? – повтаряше той.
– Разбира се, Джеймс, трябва само да следя честотата на контракциите, като стане време, ще те събудя.
Беше се унесъл още щом помириса възглавницата, и сега в къщата се чуваше само равномерното му дишане и лекото шумолене на книгата й, когато я прелистваше.
При поредната контракция спря да чете. Задиша тежко, впила пръсти в подлакътниците на люлеещия се стол, в който бе прекарала последния час, и зачака пристъпът да отмине.
Раздразнена, тя окончателно затвори книгата, без да си отбележи страницата, съзнавайки, че макар и прочела доста, изобщо не бе вникнала в съдържанието. Контракциите се бяха засилили многократно през последния половин час и бяха станали силно болезнени, едва се удържаше да не застене. Въпреки това реши да почака още малко. Надникна през големия прозорец и погледна към улицата, доста оживена в петъчната нощ въпреки студа, цикличните порои и въпреки че вече минаваше един след полунощ.
Чу трополене на входа, приближи се до вратата на спалнята и се ослуша.
Свекър й и свекърва й се прибираха след вечерята и разходката. Тя се обърна да погледне слабата светлина на нощната лампа, на която четеше, и се замисли дали да не я загаси, но реши, че няма смисъл – свекърва й си пъхаше носа почти навсякъде, но на вратата на спалнята им никога нямаше да почука.
Продължи да следи зачестяването на контракциите, заслушана в околните шумове; чу как родителите на Джеймс се прибраха в стаята си и как всичко утихна, отстъпвайки място на тишината, изпълнена със скърцанията и шушуканията, населяващи огромната къща, която тя познаваше като собственото си дихание. Вече нямаше за какво да се тревожи, Томас спеше като пън, а Кларис взимаше приспивателно всяка вечер, така че до сутринта въобще не знаеше какво се случва.