Чу я, преди да я види; зъзнеше от студ и зъбите й тракаха като кост в кост толкова силно, че Амая отвори очи. Лусия Агире – със същия плетен пуловер в червено и бяло, с който беше на снимката върху шкафа в антрето на дома си, със златно кръстче на гърдите и къса руса, най-вероятно боядисана коса, за да прикрие побелелите кичури. Нищо друго във вида й не напомняше за жизнерадостната жена, усмихната доверчиво пред обектива. Лусия Агире не плачеше, не стенеше и не викаше, но в сините й очи имаше бездънна и разтърсваща болка, от която лицето й бе добило изражение на безкрайно объркване, сякаш не можеше да проумее, сякаш не можеше да приеме това, което й се случва. Стоеше права, притихнала, дезориентирана, унила и се олюляваше под напора на безмилостен вятър, който като че ли духаше от всички посоки и я поклащаше ритмично, с което още повече засилваше усещането за изоставеност. Беше прегърнала талията си с лявата ръка, сякаш се стремеше да си осигури някакво убежище, но това не успяваше да й донесе дори малка утеха, а погледите, които хвърляше непрекъснато наоколо, напомняха търсещи сонди... докато не срещна очите на Амая. Тогава отвори уста, смаяна като момиченце на рождения си ден, и заговори. Амая виждаше как посинелите й от студ устни се движат, но без да издават звук. Тя се надигна и седна в леглото, съсредоточила цялото си внимание в усилието да разбере какво й казва Лусия, ала жената беше много далече, вятърът тътнеше все по-силно и отвяваше приглушените звуци, които излизаха от устните й. Те повтаряха едни и същи думи, отново и отново, но Амая не смогваше да ги разбере. Тя се събуди объркана и ядосана от мъчителното усещане, което жената бе успяла да й предаде, както и от чувство на разочарование. Този сън, тази призрачна поява идваха да сложат край на почти благодатното състояние пред страха, в което бе живяла след зачеването на дъщеря си, на спокойния период, в който всички кошмари, всички
Преди време, в Ню Орлианс, една нощ пред халба студена бира в някакъв бар на улица „Сейнт Луис“, един усмихнат агент от ФБР я бе попитал.
– Кажете ми, инспектор Саласар, убитите жертви не се ли появяват до леглото ви?
Амая бе отворила широко очи от изненада.
– Не се преструвайте, Саласар, умея да разпознавам полицая, който вижда призраци, и този, който не ги вижда.
Амая го погледна мълчаливо, опитвайки се да разбере дали се шегува, но той продължи да говори, а на устата му се очерта усмивка, която не успяваше да стигне по-далеч.
– ...Знам го, защото мен жертвите от години ме посещават.
Амая се усмихна, но агент Алойзиъс Дюпри я гледаше в очите и тя разбра, че говори сериозно.
– ...Имате предвид...
– Имам предвид това да се събудиш посред нощ и да видиш до леглото си жертвата от случая, който разследваш в момента, инспекторе. – Дюпри вече не се усмихваше.
Тя го гледаше леко притеснена.
– Не ме обезсърчавайте, Саласар, не ми казвайте, че греша и че не виждате призраци... Ще ме разочаровате.
Амая беше смутена, но не дотам, че да рискува да стане за смях.
– Призраците не съществуват, агент Дюпри – бе заявила тя, вдигайки чашата си за мълчалива наздравица.
– То се знае, инспекторе, но ако не греша, а аз не греша, неведнъж сте се събуждали посред нощ, усещайки присъствието на някоя от клетите жертви, която стои до леглото ви и говори. Не греша, нали?
Амая отпи глътка бира, решила да не казва нищо, но подканвайки го да продължи.
– Не бива да се срамувате, инспекторе... Или може би предпочитате израза „сънувам“ жертвите?
Амая въздъхна.
– Боя се, че е еднакво притеснително, еднакво погрешно и налудничаво.
– Точно в това е проблемът, инспекторе, в това, че го определяте като налудничаво.
– Обяснете го на психиатъра на ФБР или на колегата му от Окръжна полиция – отвърна тя.
– Хайде, Саласар, нито вие, нито аз сме толкова глупави, че да се подлагаме на преглед при психиатър, след като знаем, че това е нещо, което той не би разбрал. Повечето хора биха помислили, че полицай, който сънува кошмари за определен случай, е най-малкото стресиран или ако настоявате, прекалено обвързан емоционално.
Той замълча, докато отпиваше последната глътка от халбата си, и вдигна ръка да поръча още две. Амая искаше да възрази, но влажната горещина в Ню Орлианс, тихата музика на пианото, което някой галеше с пръсти в дъното на локала, и старият часовник над бара, спрял на десет часа, я разубедиха. Дюпри изчака идването на двете нови бири.