Зовът на костите

Сломен, Джеймс бе потънал в мълчание, но тя го предпочиташе такъв. Едва се удържаше да не му кресне да върви по дяволите всеки път, когато я питаше много ли я боли. Болката събуждаше животинска ярост в нея, а умората и безсънието започваха да замъгляват мислите й, които вече се сливаха в една и тя изпълваше съзнанието й като доминанта: „Само искам най-сетне да свърши“.

Доктор Виля свали доволно ръкавиците.

– Браво, Амая, нужно ти е още малко разкритие, но дъщеря ти е застанала добре, сега е въпрос на контракции и на време.

– Колко време? – запита измъчено тя.

– Понеже ти е първо раждане, може да са няколко минути или няколко часа, но сега вече ще можеш да си легнеш и ще се почувстваш по-добре. Ще те включим на монитор и ще почнем да те подготвяме за раждането.

Още с лягането си заспа. Сънят се стовари като тежка плоча и затвори очите й, които вече не можеше да държи отворени.

– Амая, Амая, събуди се.

Отвори очи и видя сестра си, десетгодишната Росаура, с разрошена коса и розова нощница.

– Вече почти съмна, Амая, трябва да се върнеш в леглото си, ако амà⁴ те завари тук, ще ни се кара и на двете.

4Мама (баски). – Б. пр.

Тя отметна несръчно завивките и щом стъпи с босите си петгодишни крачета на студения под в стаята, успя да отлепи напълно клепачи и да различи в тъмнината бялото петно на собственото си легло; леглото, в което не искаше да спи, защото, легнеше ли там, ама щеше да се промъкне през нощта и да впери в нея черните си студени очи, изкривила уста в онази нейна гримаса на дълбоко презрение. Дори със стиснати клепачи щеше да я усеща осезателно, да чувства сдържаната омраза в притаеното й дишане, докато я гледа, и щеше да се преструва, че спи, съзнавайки, че тя знае, че се преструва. Тогава, когато вече едва издържаше, когато крайниците й почнеха да се вкочаняват от сдържаното напрежение, когато малкият й пикочен мехур заплашваше да излее съдържанието си между краката й, щеше да долови как майка й се навежда бавно над сгърченото й лице със затворени очи и щеше да заповтаря наум като литания една и съща молитва, та да не се изкуши, дори при най-черния страх, да наруши заповедта.

Неотваряйочинеотваряйочинеотваряйочинеотваряйочинеотваряйочи.

Нямаше да ги отвори, но и така щеше да долови бавното промъкване, точността на доближаването и ледената усмивка на лицето на майка си, преди да прошепне:

– Спи, малка мръснице. Ама няма да те изяде днес.

Ако спеше при сестрите си, майка й нямаше да я доближи. Сигурна беше. Затова всяка нощ, щом родителите й си легнеха, започваше да се моли и да обещава какво ли не на сестрите си, само и само да я пуснат в леглото си. Флора рядко се съгласяваше или ако се съгласеше, то бе срещу обещанието да й робува на следващия ден, но Росаура се смиляваше, като я видеше разплакана, а при такъв страх не беше трудно да се разплаче.

Тръгна през тъмната стая, различавайки само наполовина очертанията на леглото, което изглеждаше все по-далечно, подът под ходилата й омекваше, а мирисът на паркетин преминаваше в друг, по-приятен и минерален, на влажна горска пръст. Заброди сред дърветата, закриляна сякаш от вековни колони, заслушана в напевния ромон на бизката река Бастàн, волно потекла надолу. Приближи се до каменистия скат и прошепна: „реката“. Гласът й премина в ехо, което отекна между хилядолетните скални стени, приютили речното русло. „Реката“, повтори тя.

Тогава видя тялото. Върху облите камъни на брега лежеше мъртво петнайсетинагодишно момиче. Очите – отворени и вперени в безкрая, косата – разстлана край лицето на две идеално оформени половини, ръцете – изпънати в някаква пародия на обет, с длани, обърнати нагоре, към празното пространство.

– Не – извика Амая.

Но като се огледа, видя, че има не едно, а десетки тела, пръснати по двата бряга като зловещи кълнове на пъклена пролет.

– Не – повтори тя вече умолително.

Ръцете на труповете се вдигнаха едновременно и посочиха с пръст корема й.

Силен тласък почти я върна в съзнание, докато траеше контракцията... и отново се пренесе при реката.

Мъртвите тела бяха възвърнали своята неподвижност, но силен вятър, идващ сякаш от самата река, рошеше косите им, развяваше ги като опашки на хвърчила в небето и къдреше бистрата водна повърхност, образувайки бели пенливи вълнички. Въпреки свистенето на вятъра чу плача на момиченцето, което беше самата тя, примесен с други ридания, идващи като че ли откъм труповете. Приближи се още малко и видя, че от очите на децата наистина бликаха гъсти сълзи, които оставяха по лицата им сребристи дири, проблясващи на лунната светлина.

Болката на тези души преряза детската й гръд.

– Нищо не мога да направя – изстена тя немощно.

Вятърът внезапно секна и над реката се възцари невероятна тишина. Сега се чу ритмично шляпане по водата.

Пляс, пляс, пляс...

Като бавно тихо ръкопляскане, идващо откъм реката.

Пляс, пляс, пляс...

Както, когато тичаше през локвите след дъжд.

Към първото шляпане се прибави второ.

Пляс, пляс, пляс, пляс, пляс...