После трето. Пляс, пляс, пляс... и още едно. Докато забарабани като силна градушка или като че ли реката закипя.
– Нищо не мога да направя – повтори тя, загубила ума и дума от страх.
– Почисти реката – отекна мощен глас.
– Реката.
– Реката.
– Реката – добавиха и други в хор.
Тя се заоглежда отчаяно, за да види чии са гласовете, викащи откъм водата. Сред облаците над Бастан се появи пролука, през нея се промъкна сребристото сияние на луната и освети жените, насядали по облите камъни край реката, които пляскаха с патешките си крака по повърхността, скубеха дългите си коси и повтаряха литанията, която бликаше свирепо от устите им с дебели червени устни и остри като игли зъби.
– Почисти реката.
– Почисти реката.
– Реката, реката, реката.
– Амая, Амая, събуди се. – Властният глас на акушерката я върна отново към действителността. – Хайде, Амая, вече си готова. Сега е твой ред.
Но Амая не чуваше, защото над гласа на акушерката продължаваше да ехти онзи зов.
– Не мога – извика тя.
Напразно, защото жените не слушаха, само натякваха.
– Почисти реката, почисти реката, измий обидата... И гласовете им преминаха в крясък, който се сля с излезлия от собственото й гърло при свирепата захапка на поредната контракция.
– Амая, трябваш ми тук – каза акушерката, – следващия път напъни силно. От теб ще зависи дали раждането ще продължи с две или с десет контракции. Ти решаваш – две или десет.
Амая кимна, надигна се, за да стисне железните ръкохватки, а Джеймс се премести зад нея и я подпря мълчаливо с изкривено лице, но с твърдо изражение.
– Браво, Амая – похвали я акушерката. – Готова ли си?
Тя кимна.
– Ето я следващата – каза жената, гледайки монитора. – Напъвай, скъпа.
Вложи цялата си душа в усилието, задържа дъх и напъна, докато усети, че нещо в нея се скъсва.
– Отмина. Добре, Амая, чудесно се справи, но трябва да дишаш и за теб, и за бебето. При следващата контракция дишай, ще свършиш повече работа, повярвай ми.
Тя кимна послушно, докато Джеймс попиваше капките пот по лицето й.
– Добре, ето я следващата. Хайде, Амая, да приключваме, помогни на бебето си, изкарай го най-сетне.
Две или десет, две или десет – повтаряше някой в главата й.
– Никакви десет – прошепна.
И докато се съсредоточаваше върху дишането, почна да напъва, да напъва и да напъва, докато усети как душата й се разлива и как някакво невероятно усещане за напускане обзема тялото й.
„Може би кръвта ми изтича“, помисли. Хрумна й също, че и така да е, й е все едно, защото да ти изтича кръвта, е сладостно и приятно. Никога не бе кървила по този начин, но агент Дюпри, който след изстрел в гърдите бил на косъм от смъртта, й бе разказал, че от куршума го заболяло ужасно, но изтичането на кръвта било сладостно и приятно, сякаш се превръщаш в олио и се разливаш. И колкото повече кървиш, толкова по-безразлично ти става.
Тогава чу плачът. Силен, мощен, истинска декларация за намерения.
– Боже, какво хубаво момченце! – възкликна медицинската сестра.
– И русичко като теб – добави акушерката.
Тя се обърна, за да потърси очите на Джеймс, и видя, че и той е не по-малко объркан от нея.
– Момченце ли казахте? – попита.
Гласът на акушерката долетя от другия край на залата.
– Да, момченце, три килограма и двеста грама, много хубаво бебе.
– Но... бяха ни казали, че е момиче – обясни Амая.
– Е, който ви го е казал, е сбъркал. Случва се понякога, макар че обикновено е обратното: момичета, които приличат на момчета заради положението на пъпната връв.
– Сигурна ли сте? – настоя Джеймс, който продължаваше да подкрепя Амая откъм гърба.
Амая усети топлата тежест на телцето, мърдащо силно в хавлиената кърпа, която акушерката току-що бе поставила върху нея.
Акушерката се усмихна:
– Момче, без никакво съмнение – каза тя, докато отгръщаше хавлията и показваше бебето в целия му ръст.
Амая беше смаяна.
Малкото личице на сина й се гърчеше в прекалени гримаси и се въртеше, като че ли търсеше нещо. После вдигна малкото си розово юмруче към устата, засмука го здраво, полуотвори клепачи и я погледна.
– Боже господи, момченце е, Джеймс – успя да промълви тя.
Съпругът й протегна пръсти и докосна копринената бебешка бузка.
– Прекрасен е, Амая... – гласът му се прекърши, докато го казваше и се навеждаше да я целуне. По лицето му се стичаха сълзи и устните му й се сториха солени.
– Честито, скъпа моя.
– Честито и на теб,
– Наистина ли не знаехте, че е момче? – чудеше се акушерката. – Аз пък мислех, че знаеш, не спираше да повтаряш името му по време на раждането: Ибай, Ибай. Така ли ще го кръстите?
– Ибай... реката – прошепна Амая.
Тя погледна усмихнатия Джеймс, а после и сина си.
– Да, да – отвърна. – Ибай, това ще е името му – след което се разсмя от сърце.
Джеймс я погледна развеселен, усмихвайки се на нейното щастие.
– Защо се смееш?
Тя се заливаше от смях и не можеше да спре.
– На... на физиономията на майка ти, когато разбере, че ще трябва всичко да връща.
2