Зовът на костите

Три месеца по-късно

Амая позна напевната мелодия, която долиташе тихо откъм дневната. Приключи със събирането на чиниите от обяда и докато бършеше ръце в кухненската кърпа, се доближи до вратата, за да чува по-добре приспивната песен, която леля й тананикаше на бебето нежно и успокоително. Същата беше. Макар да не я бе чувала от години, позна мелодията, с която амачи⁶ Хуанита я приспиваше като малка. Споменът довя тъгата по обичаното присъствие на Хуанита с нейната черна рокля, със събраната на кок коса, прикрепена с ония сребърни гребенчета, които едва удържаха побелелите й къдрици; нейната баба, единствената жена, която я прегръщаше през най-ранното й детство.

6Баба (баски). – Б. пр.

Txikitxo politori

zu nere laztana

katiatu ninduzun,

libria nintzana.

Liriak libre dira,

zu ta ni katigu,

liberik oba dana,

biok dakigu⁷.

7Хубавото ми детенце, / ти си моята любов, / бях свободна, / но ти ме окова. // Свободните свободни са, / ние с теб сме пленници, / по-добре е да си свободен, / знаем двамата с теб (баски). – Б. пр.

Седнала в креслото пред камината, Енграси люлееше на ръце малкия Ибай и без да отделя очи от личицето му, редеше старинния текст на тъжната приспивна песен. Но се усмихваше, а Амая добре помнеше, че баба й плачеше, докато й я пееше. Запита се защо ли, може би защото е знаела колко болка има в душата на нейната внучка и е изпитвала същия страх за момиченцето.

Nire laztana laztango

kalian negarrez dago,

aren negarra gozoago da

askoren barrea baiño⁸.

8Моето мило детенце / на улицата плаче, / плачът му е по-сладък / от смеха на мнозина (баски). – Б. пр.

Когато песента свършеше, тя изтриваше очи със снежнобялата си кърпа с избродирани отгоре инициали – нейните и на мъжа й, дядото, когото Амая не помнеше и който я гледаше сурово от избелелия портрет в трапезарията.

– Защо плачеш, амачи? От песента ли ти става тъжно?

– Не ми обръщай внимание, сърчице мое, твоята амачи е малко глупава.

Но въздишаше и я прегръщаше по-силно, притискайки я по-дълго към гърдите си, макар че и на нея не й се искаше да се отделя.

Амая изслуша последните ноти от приспивната песен, зарадвана, че си припомня думите миг преди леля й да ги изпее. Енграси млъкна и Амая задиша с пълни гърди спокойната атмосфера в къщата. Във въздуха още се носеше вкусният дъх на гозба, примесен с мириса на горящи дърва в камината и на полирпастата по лелините мебели. Джеймс бе задрямал на дивана; не беше студено, но тя се приближи и внимателно го зави с тънко червено одеяло. Той отвори очи за миг, прати й целувка и пак се унесе. Амая доближи едно кресло до леля си и се загледа в нея – тя вече не пееше, но още се любуваше на заспалото бебешко личице. Обърна очи към племенницата си, усмихна се и й подаде детето. Амая го целуна много бавно по главичката и го сложи в количката.

– Джеймс спи ли? – попита лелята.

– Да, тази нощ почти не мигнахме, някой път след кърмене, особено нощем, Ибай получава колики и Джеймс по цяла нощ го разхожда из къщата на ръце.

Енграси се обърна, за да вижда Джеймс, и каза:

– Той е добър баща...

– Най-добрият.

– А ти не си ли уморена?

– Не, знаеш, че аз нямам нужда от много сън, няколко часа ми стигат.

Енграси като че ли се замисли над думите й и за миг лицето й помръкна, но веднага се усмихна и кимна към количката.

– Прекрасен е, Амая, никога не съм виждала по-хубаво бебе не само защото си е наше. У Ибай има нещо особено.

– Много особено – възкликна Амая, – момчето, което уж щеше да е момиче, но в последния миг промени решението си.

Енграси я погледна много сериозно.

– Мисля, че точно това е станало.

Амая я погледна въпросително.