Зовът на костите

– Вие нищо не разбирате – заяви директорът, а усмивката му се изкриви в гримаса. – Официално майка ви е напълно луда, опасно луда, която чрез химически средства можем да държим под контрол, но без лекарства гневът й се развихря почти като на фурия от ада и точно това видяхме, когато се отзовахме на зова за помощ на санитаря. Обезумяла фурия, която ближеше кръвта от ръцете си, докато гледаше как кръвта му изтича.

„Облените в кръв ръце, с които е писала по стената и с които е дръпнала леглото, преди те да дойдат“, помисли си Амая.

– Не разбирам за какво намеквате. От една страна, приемате, че не е пила лекарствата си, нещо, за което клиниката ви носи цялата отговорност, и че без лекарства започва да буйства. Не разбирам кое ви учудва тогава.

– Учудва ме това, че е успявала да владее гнева си; нормалното беше да излезе извън релси само няколко дни след спирането на лекарствата и не мога да си обясня как го е постигнала... освен ако не се е преструвала.

– Току-що ми казахте, че е невъзможно една такава болна да имитира нормално състояние дори при най-желязна воля.

– Да... – промълви Франц и въздъхна, – но аз нямам предвид да имитира здрав разум, а точно обратното, да имитира лудост.

Амая рязко свали предпазния костюм, калцуните и накрая ръкавиците и хвърли всичко вътре в стаята. Грабна чантата си и се отправи към асаньора, заобикаляйки директора.

– Преместването й беше грешка – каза той зад гърба й, – това ще е нанесе голяма вреда на „Санта Мария де лас Ниевес“.

Амая влезе в асансьора, а като се обърна, видя лицето на директора, на което сега вече бе изписана само решителност.

– Няма да спра, докато не си обясня какво се е случило тук – успя да чуе тя, преди вратите да се затворат пред носа му.

18

Когато пристигна в Елисондо, беше пет сутринта, но небето продължаваше да е все така тъмно, сякаш никога нямаше да съмне. Не се виждаха нито луната, нито звездите и Амая си представи плътен слой от черни облаци, които абсорбираха всякакъв остатък от светлина, но пък благодарение на тях нощта не беше толкова мразовита. Колелата на колата й изтракаха по паважа на моста, а ромонът на язовир „Чокото“ я посрещна с вечната си песен на жива вода. Свали леко прозореца, за да усети влагата от реката, която иначе оставаше невидима и само се загатваше като петно от черна коприна.

Паркира срещу входната арка пред дома на леля си и опипом потърси ключалката. Пътят до Бастан се бе оказал дълъг и населен с пустота, която й пречеше да мисли последователно. Като че ли бяха изминали няколко дни, а не няколко часа, откакто бе излязла от вкъщи, и сега умората и напрежението си казваха своето, а то се изразяваше в ужасна слабост, която нямаше нищо общо със съня. Почувства прилив на сили още щом пристъпи прага и вдъхна аромата на дърва, полирпаста за мебели, цветя и дори сладкия мирис на бисквити и масло, излъчван от Ибай. С мъка се овладя да не изтича нагоре по стълбите, за да го гушне; преди това имаше да свърши нещо. Отправи се към задната част на къщата и влезе в гаража, който Енграси използваше като склад за дърва, помещение за пране и килер. Пъхна се в малката ниша, съблече всичките си дрехи, пъхна ги в торба за боклук, отвори крана на душа, пристъпи под водната струя и затърка кожата си с парчето сапун, което откри там. Когато свърши, се избърса енергично с малка хавлиена кърпа, пъхна и нея в торбата и съвсем гола се върна в антрето, откъдето взе дебелия халат на леля си. Облечена така, отвори външната врата и измина боса по замръзналата земя двайсетте метра до контейнера за смет, където завърза торбата, хвърли я вътре и затвори капака. Когато отново влезе в къщата, Джеймс я чакаше седнал на стълбите.

– Какво правиш? – запита той и се усмихна развеселен, като я видя в тази премяна.

Тя заключи вратата и отговори леко засрамена.

– Отидох да хвърля нещо в боклука.

– Боса си, а навън е два градуса – засмя се той, стана и разтвори ръце с жест, който се бе превърнал в нещо като ритуал помежду им.

Тя се приближи, притисна се към него и го прегърна, вдишвайки топлото ухание на гърдите му. После вдигна глава и Джеймс я целуна.

– О, Джеймс, беше ужасно – прошепна тя с тона на малко момиченце, запазен само за разговорите с него.

– Всичко е зад гърба ти, скъпа, вече си вкъщи, аз ще те пазя.

Амая се прилепи още повече към тялото му.

– Не го очаквах, Джеймс, не мислех, че пак ще се сблъскам някога с това.

– Рос ми разказа, като се върна. Съжалявам, Амая, знам, че е много трудно, особено за теб.

– Джеймс, има още много други неща, те принадлежат към онова, което не мога да казвам, и всичко е...

Той пое лицето й в длани и го повдигна, за да я целуне отново.

– Да идем да си легнем, Амая, ти си изтощена и премръзнала – каза той, прокарвайки ръка по мократа й коса.