Тя се остави да я води като сомнамбул и както си беше гола, се пъхна между хладните чаршафи, залепена за тялото на мъжа си. Мирисът на кожата му, силните му ръце и неизменната усмивка на лошо момче бяха както винаги достатъчни, за да го пожелае страстно. Любиха се безшумно, дълбоко и напрегнато, със сила, която изглеждаше запазена, за да отмъщават на смъртта, да компенсира пагубното й въздействие. Сексът след погребение, сексът след смърт на приятел, сексът, който потвърждава, че си жив независимо от щетите, мощният и високомерен секс на възмездието, който си поставя за цел да заличи гадостите на света и я постига.
Събуди се с усещането, че е спала само няколко минути, но по часовника установи, че е минал почти час – дори не бе разбрала, че заспива. Чу тихото дишане на Джеймс, надигна се и се наведе малко над него, за да види детето. То спеше по гръб, с полуотворена устица и разперило ръчички на кръст, с широко отворени и отпуснати длани. Облече пижамата на Джеймс, останала забравена на пода, и зави мъжа си, преди да излезе предпазливо от стаята.
Пепелта в камината беше съвсем студена. Разрови я малко, за да приготви ложето за следващия наръч дърва, които почна да нарежда като части на конструктор, докато размишляваше. Огънят пламна тутакси благодарение на съчките, с които бе оформила гнездо в средата, и щом усети топлината върху лицето си, се отдръпна и седна на едно от двете високи кресла с подпорки за главата, поставени пред камината. Напипа в джоба на пижамата мобилния си телефон, погледна колко е часът, изчисли разликата с Ню Орлианс и потърси номера в бележника си.
Алойзиъс Дюпри. „Има нещо нездраво във вашата връзка.“ Стана й неприятно, като си спомни тези думи на леля Енграси. Освен приятел Дюпри беше най-добрият агент, когото бе срещала: интуитивен, проницателен, интелигентен... Бог знаеше, че тя се нуждае от помощ. Това, пред което бе изправена, излизаше от рамките на нормалното, но пък и тя самата трудно би могла да се нарече нормално ченге. През последната година поредицата от странни събития, които я връхлитаха, като че ли нямаше край. Можеше да се справи, сигурна беше, но се нуждаеше от някаква насока, от помощ, защото пътищата, които трябваше да извърви, бяха прекалено заплетени и неясни.
„Много те моля да не му се обаждаш повече.“
– По дяволите, лельо – измърмори, пъхайки телефона сред гънките на пижамата.
Като привлечена от музика, която само тя чуваше, стана и прекоси разстоянието до бюфета, вперила поглед във вързопчето черна коприна зад стъклените витрини. Тръгна към стълбите, качи се на първия етаж и едва докосна вратата на лелината спалня.
– Слизам след минута – долетя гласът на старицата от тъмнината.
Когато тя се появи, Амая вече бе взела вързопчето и развързваше връвчицата около него. Усети тестето топло в ръцете си, досущ като нещо живо, и за миг я обзе колебание. Известно време размесва картите почти без да ги гледа, прехвърляйки наум уликите, насоките на разследването, първите хипотези.
– Какво трябва да знам? – попита и подаде картите на леля си, която бе седнала срещу нея и мълчаливо я наблюдаваше.
– Размеси ги – нареди Енграси.
Усещанията от настоящето довяха спомени от миналото. Гладката повърхност на картите, които се плъзгаха между детските й пръсти, характерната миризма, която излъчваха, докато ги движеше и размесваше, интуитивният начин, по който ги избираше, и ритулът, показан от леля й, който тя повтаряше с най-голяма сериозност, тържествеността, с която ги обръщаше, знаейки предварително какво има от другата страна, и мигновеното разрешаване на загадката, щом в съзнанието й се очертаеше пътят, който трябваше да следва, потвърждавайки връзките между картите. Съкрати метода, както правеше като дете, и избра горната част на тестето. Докато Енграси редеше картите на кръст, Амая се поддаде на тиранията на спомените от многобройните предишни случаи; почна да обръща картите една по една и почувства как я обзема все по-дълбоко безпокойство, като познаваше кои карти ще излязат, сякаш от деня, в който Рос й бе гледала, не бе изминала цяла година.
Вероятността ръката да се повтори карта по карта беше повече от минимална, но това, че носеше същото зловещо послание беше направо ужасяващо. И докато смаяната Енграси ги обръщаше и пред очите им се появяваше нова фигура, разтрепераният глас на Рос долетя до нея като мрачно ехо от миналото.
„– Отворила си друга врата. Задай въпроса – нареди твърдо Рос.
– Какво трябва да знам?
– Дай ми три карти.
Амая й ги подаде.“
Сестра й ги бе сложила на мястото, където и леля й ги слагаше сега, и шарените фигури на Марсилското таро се повтаряха пред очите й като копия на тези отпреди година.
– Трябва да знаеш, че има друг, много по-опасен елемент в ръката. И това е твоят враг, той идва за теб и за семейството ти, вече се е появил на сцената и ще продължи да привлича вниманието ти, докато не се съгласиш да му играеш играта.
– Но какво иска от мен, от семейството ми?
Тя обърна картата и както тогава от масата я погледна скелет с кухи очни орбити.