Зовът на кукувицата

Защо го бе направила, никой не можеше да обясни, нито дори чичо Тед (мълчалив и съкрушен, облегнат на кухненската мивка) или леля Джоун (със зачервени очи, но гневна, прегърнала деветнайсетгодишната Луси, плачеща на рамото на Джоун). Свръхдоза бе нещо, което се връзваше с начина на живот на Леда; със случайните апартаменти, музикантите, дивите купони; с мръсотията и нищетата, белязали последната ѝ връзка и дом; с постоянното присъствие на наркотици в близост до нея; с неразумния ѝ стремеж към всевъзможни източници на възбуда. Единствен Страйк бе задал въпроса дали някой знае майка му да е прибегнала до спринцовките; само той бе разграничил слабостта ѝ към канабиса и това внезапно пристрастяване към хероина; само той имаше въпроси без отговор и виждаше подозрителни обстоятелства. Ала тогава бе едва двайсетгодишен студент и никой не бе пожелал да го чуе.

След делото и заключението Страйк си събра багажа и остави всичко зад гърба си: краткотрайния шум в пресата, отчаяното разочарование на леля Джоун от края на оксфордската му кариера, Шарлот, наскърбена и вбесена от изчезването му и вече приела друг в леглото си, крясъците и сцените на Луси. С подкрепата единствено на чичо Тед той потъна в армията и преоткри там живота, на който бе научен от Леда: постоянно местене с изтръгване на корените, разчитане единствено на себе си и несекващо привличане от новото.

Ала тази вечер той нямаше как да не вижда майка си като духовна сестра на красивото и депресирано момиче, разбило тялото си на замръзналата улица, и на грозната бездомна аутсайдерка, лежаща в ледената морга. Леда, Лула и Рошел не бяха жени като Луси или леля му Джоун; не бяха взели всички възможни мерки срещу насилието и случайността; не бяха се обрекли на живот с ипотеки и благотворителна работа, стабилни съпрузи и грижливо измити деца, отглеждани от тях; ето защо смъртта им не се класифицираше като „трагична“ по същия начин като смъртта на порядъчните, уседнали домакини.

Колко лесно бе да се махне с ръка за някого, който сам е допринесъл за гибелта си, да бъде приета тя със свиване на рамене, защото е била неизбежен резултат от хаотичния му живот.

Почти всички веществени улики от убийството на Лула вече бяха унищожени, изпотъпкани с крака или покрити от бързо падащия сняг. Най-убедителната следа, с която Страйк разполагаше, бе неясният черно-бял запис на двамата мъже, бягащи надалеч от мястото: следа, проверена съвсем бегло и отхвърлена от полицаите, които бяха убедени, че никой не би могъл да влезе в сградата, че Ландри е извършила самоубийство и че кадрите от охранителната камера показват само двама души, които се шляят из квартала с намерение за кражба.

Страйк се изправи и погледна часовника си. Беше десет и половина, но той беше сигурен, че човекът, с когото желае да говори, е буден. Светна настолната лампа, взе мобилния си телефон и набра този път номер в Германия.

– Оги! – възкликна металният глас от другата страна на линията. – Как си, дявол те взел?

– Имам нужда от услуга, приятелю.

И Страйк помоли лейтенант Греъм Хардкеър да му предостави цялата информация, до която успее да се добере, за някой си Ейджиман от Кралския инженерен полк с неизвестно малко име и чин, но с конкретни дати за службата му в Афганистан.

12

Това бе едва втората кола, която шофираше, откакто кракът му бе откъснат. Опитвал се беше да кара лексуса на Шарлот, но днес, като се стараеше да не се чувства по никакъв начин лишен от мъжественост, бе наел кола с друга марка – „Хонда Сивик“ автоматик.

Пътуването до Айвър Хийт му отне един час. Влизането в студиото „Пайнуд“ бе осъществено чрез комбинация от бързо говорене, заканителност и размахване на автентичен, макар и отдавна просрочен, официален документ. Охранителят на портала, първоначално равнодушен, беше стъписан от непринудената увереност на Страйк и думите „Специално звено за разследвания“ върху пропуска с негова снимка.

– Имате ли назначена среща? – попита той Страйк от будката си до електрическата бариера, покривайки с ръка слушалката на телефона.

– Не.

– За какво става дума?

– За господин Еван Дъфийлд – съобщи Страйк и видя как пазачът направи гримаса, а после се извърна и промърмори нещо в слушалката.

След минута или две Страйк бе пропуснат и упътен. Той подкара по плавно виещия се път, заобикалящ сградата на студиото, като разсъждаваше колко удобно може да ти послужи нечия репутация на хаотична личност, склонна към саморазруха.

Паркира на няколко реда зад мерцедес с шофьор, заел мястото, пред което имаше табела „Фреди Бестигуи, продуцент“. После слезе от колата, без да бърза, като през това време шофьорът на Бестигуи го наблюдаваше в огледалото за обратно виждане, и влезе през стъклена врата, зад която имаше безлично учрежденско стълбище. По него тичешком слизаше млад мъж, който напомняше Сръчко, но беше малко по-спретнат.

– Къде мога да открия господин Фреди Бестигуи? – попита той.

– На втория етаж, първия офис вдясно.