Зовът на кукувицата

След като Робин затвори, известно време Страйк седя неподвижен в тъмния офис. Мисълта за недосмляната храна от „Макдоналдс“ в стомаха на подпухналия труп на Рошел не му бе попречила на връщане от Скотланд Ярд да излапа два бургера „Биг Мак“, голяма кутия с пържени картофки и един сладолед „Макфлъри“. Звуците на разбунтуваните му черва се смесваха с тези от музиката, долитаща от „12 Бар Кафе“, които Страйк почти не забелязваше напоследък. Възприемаше басите като собствения си пулс.

Разхвърляният апартамент на Киара Портър с момичешката му атмосфера, разтворената ѝ стенеща уста, дългите бели крака, обхванали кръста му, принадлежаха към минал живот. Всичките му мисли сега бяха ангажирани от грозната и тантуреста Рошел Онифаде. Спомни си я облечена в същите онези дрехи, с които я бяха извадили от реката, как говори бързо по телефона си едва пет минути, след като се бе разделила с него.

Сигурен беше, че знае какво се е случило. Рошел се е обадила на убиеца да му каже, че току-що е обядвала с частен детектив; по искрящия ѝ розов телефон е уговорена среща; същата вечер след хапване и пийване са тръгнали в тъмното към реката. Помисли си за моста Хамърсмит, намиращ се в района, където тя твърдеше, че бил новият ѝ апартамент, и боядисан в тревистозелено и златно: прочуто място за самоубийци с ниските му перила и бързо течащата Темза отдолу. Тя не можеше да плува. Вечер е, двама любовници се боричкат на шега, минава кола, писък и плясък. Дали някой би видял?

Не и ако убиецът е имал железни нерви и щедра доза късмет; а това бе убиец, вече демонстрирал, че притежава първото и че безразсъдно разчита на второто. Защитата в съда без съмнение щеше да пледира за частична невменяемост поради суетната дързост, превръщаща преследваната от Страйк фигура в нещо невиждано от него до този момент; той предполагаше, че може би наистина е налице патология, лудост, спадаща към някаква категория, но физиологията не го занимаваше много в случая. Също като Джон Бристоу той искаше правосъдие.

В мрака на офиса мислите му внезапно и ненавременно се върнаха назад във времето – към смъртта, изживяна най-лично от него; онази, за която Луси погрешно подозираше, че обсебва работата на Страйк и се отразява във всичките му случаи; убийството, което бе разцепило неговия и на Луси живот на две епохи – преди и след смъртта на майка им. Луси смяташе, че той е избягал в армията заради смъртта на Леда, че е бил тласнат в тази посока от убедеността си във вината на втория им баща; че всеки труп, който вижда в професионалния си живот, вероятно му връща спомена за майка им; че всеки срещнат убиец е като ехо на втория им баща; че в разследването на смъртта на други хора е въвличан в един безкраен акт на лично отмъщаване.

Ала Страйк бе изпитал влечение към работата, която вършеше сега, дълго преди последната игла да проникне в тялото на Леда, дълго преди да е разбрал, че майка му (и всяко друго човешко същество) е смъртна и че убийствата са нещо повече от загадка за разрешаване. Тъкмо Луси беше тази, която никога не забравяше, която живееше сред рояк от спомени, подобни на мухи в ковчег, която при всяка насилствена смърт изживяваше наново противоречивите чувства, породени от майчината ѝ ранна кончина.

Тази вечер обаче той правеше тъкмо онова, което Луси смяташе, че му е навик: припомняше си Леда и я свързваше със случая. „Леда Страйк, супергрупарка.“ Така я наричаха под най-известната от всичките ѝ снимки и единствената, на която родителите му бяха заедно. На нея тя ясно изпъкваше – в черно и бяло – със сърцевидното си лице, лъскавата си тъмна коса и очи на мармозетка; на същата снимка, заедно с търговец на картини и плейбой аристократ (единият умрял от собствената си ръка, а вторият от СПИН) и с Карла Астолфи, втората съпруга на баща му, беше и самият той – Джони Рокъби, едновременно мъжествен и женствен, с коса, дълга почти колкото на Леда. На снимката имаше чаши за мартини и цигари, от устата на модела излизаше дим, но майка му беше най-стилна.

Всички освен Страйк приемаха смъртта на Леда като тъжен, но неизненадващ резултат от безразсъдния живот оттвъд нормите на обществото. Дори онези, които я бяха познавали най-отблизо и най-дълго, веднага повярваха, че тя сама си бе инжектирала свръхдозата, открита в тялото ѝ. Почти по единодушно мнение майка му бе вървяла твърде близо до грозните страни на живота и бе естествено да се очаква, че един ден ще се прекатури отвъд ръба и ще срещне смъртта на легло с мръсни чаршафи.