Зовът на кукувицата

Беше грозен като на снимките, с бичи врат и белези от шарка; седеше зад бюро до стъклена преградна стена и гледаше намръщено в монитора на компютър. Външният офис беше шумен и пълен с хора, предимно привлекателни млади жени, насядали по бюрата си; навсякъде имаше окачени филмови плакати и работни графици, а до тях – снимки на домашни любимци. Хубавото момиче, което стоеше най-близо до вратата със слушалки и микрофон пред устата си, вдигна очи към Страйк и каза:

– Здравейте, мога ли да ви услужа?

– Идвам при господин Бестигуи. Нямайте грижа, сам ще се оправя.

Преди тя да е успяла да отговори, той беше вече в офиса на Бестигуи.

Бестигуи вдигна глава; очичките му бяха потънали между обилна отпусната плът, а грапавата му кожа бе осеяна с бенки.

– Кой сте вие? – Вече се надигаше да стане, хванал се с дебелите си пръсти за ръба на бюрото.

– Аз съм Корморан Страйк, частен детектив, нает съм...

– Елена! – Бестигуи преобърна чашата си с кафе и то оля полираното дърво и всички книжа по него. – Измитайте се оттук! Вън! Вън!

– ...от Джон Бристоу, брата на Лула Ландри...

– Елена!

Хубавото слабо момиче с нахлупените слушалки изтича вътре и застана до Страйк, треперещо от страх.

– Извикай охраната, нещастнице заспала!

Тя припна навън. Бестигуи, който нямаше и метър и седемдесет, вече бе излязъл пред бюрото си, безстрашен пред огромния Страйк като питбул, в чийто двор е проникнал ротвайлер. Елена бе оставила вратата отворена и намиращите се в предния офис ги наблюдаваха изплашени и вцепенени.

– Опитвам се да се свържа с вас от няколко седмици, господин Бестигуи...

– Яко си загазил, приятел – рече Бестигуи, като вървеше към него със стисната челюст и приведени набити рамене.

– ... за да говорим за нощта, в която е умряла Лула Ландри.

Двама мъже в бели ризи и с уоки-токита се втурнаха в офиса и застанаха вдясно от Страйк: млади, в добра форма, видимо напрегнати.

– Разкарайте го оттук! – ревна Бестигуи, като посочи Страйк, и двамата гардове приближиха.

– По-конкретно – продължи Страйк – за местонахождението на жена ви Танзи, когато Лула е паднала...

– Махнете го оттук и повикайте шибаната полиция! Как е влязъл тук?

– ...защото ми показаха снимки, които правят логични показанията на жена ви. Я да ме пускаш – добави Страйк към по-младия охранител, сграбчил ръката му над лакътя, – или ще те метна през този прозорец.

Охранителят не го пусна, но погледна към Бестигуи за по-нататъшни инструкции.

Блестящите тъмни очи на продуцента бяха втренчени напрегнато в Страйк. Бестигуи стискаше и разпускаше юмруците си на бияч и след няколко дълги секунди процеди:

– Дрънкаш празни приказки.

Ала не нареди на чакащите охранители да извлекат Страйк от офиса му.

– Фотографът е стоял на тротоара срещу сградата ви в ранните часове на осми януари. Човекът, направил снимките, дори не осъзнава с какво разполага. Ако не желаете да го обсъдим, добре. Дали ще го научи полицията, или пресата, за мен е все едно. Всичко се свежда до един и същ резултат.

Страйк направи няколко стъпки към вратата; гардовете, все още държащи ръцете му, бяха сварени неподготвени и за миг изпаднаха в абсурдната позиция да го дърпат назад.

– Махайте се – рязко нареди Бестигуи на потръчковците си. – Ще ви повикам, ако ми потрябвате. Затворете вратата зад себе си.

Те излязоха. Когато вратата беше затворена, Бестигуи каза:

– Добре, както и да ти е името, разполагаш с пет минути.

Страйк седна непоканен в едно от черните кожени кресла, обърнати към бюрото на Бестигуи, а продуцентът се върна на своя стол зад него, като подложи детектива на студен оглед, много различен от онзи на почти бившата му съпруга; това бе проникващият взор на професионален картоиграч. Бестигуи взе кутия с пурети, придърпа черен стъклен пепелник към себе си и запали една със златна запалка.

– Добре, да чуем какво показват тези предполагаеми снимки – каза той и примижа през облаците лютив дим, като покриваше идеално образа на филмов мафиот.

– Силуета на жена – подхвана Страйк, – приклекнала на балкона пред прозорците на дневната ви. – Изглежда гола, но както ти и аз знаем, е по бельо.

– Глупости! Това от улицата не можеш да го видиш. Балконът е от масивен камък, от този ъгъл нищо не се вижда. Блъфираш.