Зовът на кукувицата

– Той е бракоразводен адвокат на жена ти, нали?

– Засега е такъв – отвърна Бестигуи.

– Очакваш тя да се откаже от него ли?

– Може да ѝ се наложи – рече Бестигуи и усмивката му стана самодоволна. – Конфликт на интереси. Ще видим.

Страйк погледна надолу към бележника, като обмисляше с безстрастната логика на талантлив играч на покер доколко рисковано бе да тласне тази линия на въпроси докрай, без да разполага с доказателства.

– Да разбирам ли – вдигна поглед към събеседника си той, – че си споделил с Ландри онова, което знаеш? Че спи със съпругата на своя бизнес партньор?

След кратко стъписване Бестигуи се изсмя силно и злорадо.

– Значи и ти си наясно?

– Ти как научи?

– Наех един от твоя занаят. Мислех, че Танзи кръшка, но се оказа, че създава алиби на проклетата си сестра, докато Ърсула прави секс с Тони Ландри. Адски ще е забавно да се наблюдава разводът на семейство Мей. Престижни адвокати от двете страни. Разцепването на стара семейна фирма. Сайприън Мей не е толкова безобиден, колкото изглежда. Беше адвокат на втората ми съпруга. Ще ми е драго да гледам за разнообразие как адвокати се ръфат помежду си.

– Значи имаш добър материал за натиск върху бракоразводния адвокат на съпругата си.

Бестигуи се ухили гадничко зад завесата от тютюнев дим.

– Още никой от тях не е наясно, че знам. Изчаквам удобен момент да им го съобщя.

Ала Бестигуи сякаш внезапно си спомни, че сега Танзи може да разполага с още по-могъщо оръжие в бракоразводната им битка. Усмивката напусна лицето му и го остави с гримаса на огорчение.

– И едно последно нещо – каза Страйк. – В нощта на смъртта на Лула, след като прибра жена си от фоайето и я върна горе, чу ли нещо извън апартамента?

– Нали цялата ти теза се гради на факта, че при затворени прозорци в моя апартамент не се чува нищо? – тросна се Бестигуи.

– Не говоря за улицата извън апартамента, а за стълбището пред входната врата. Танзи сигурно е вдигала прекалено много шум, за да се чуе нещо, но след като двамата сте се озовали в антрето си, може би сте останали там, за да я успокоиш. Не чу ли нещо от другата страна на вратата? Или Танзи пищеше много силно?

– Вдигаше много шум – отвърна Бестигуи. – Нищо не чух.

– Съвсем нищо?

– Нищо подозрително. Само Уилсън претича покрай вратата.

– Уилсън?

– Да.

– Кога беше това?

– По времето, за което говориш. Когато се прибрахме в апартамента.

– Веднага след като затвори вратата?

– Да.

– Но Уилсън вече е бил изтичал нагоре, когато сте били във фоайето, нали?

– Да.

Бръчките по челото и около устата на Бестигуи се вдълбаха по-силно.

– Значи, когато сте се качили в апартамента си на първия етаж, Уилсън вече трябва да е бил извън полезрението и обсега на слуха ви.

– Да...

– Но си чул стъпки отвън веднага след затварянето на вратата?

– Чух... да... стъпки. Тичаше се по стълбите.

– А можа ли да различиш дали е един човек, или са двама?

Бестигуи се намръщи с разфокусиран поглед, вперен отвъд детектива, към коварното минало.

– Беше... един. Затова помислих, че е Уилсън. Но не би могъл... Уилсън беше на третия етаж да претърсва нейния апартамент... защото го чух как слиза после... след като позвъних на полицията, го чух да изтичва покрай вратата... Това го бях забравил – промълви Бестигуи и за част от секундата изглеждаше почти уязвим. – Забравил бях. Случваха се много неща. Танзи пищеше.

– И естествено си мислел за своята кожа – допълни сухо Страйк, като прибра бележника и писалката в джоба си и се надигна от коженото кресло. – Е, няма да те задържам, сигурно бързаш да се обадиш на адвоката си. Много ми помогна. Вероятно ще се видим пак в съда.

13

На следващия ден Ерик Уордъл се обади на Страйк.

– Позвъних на Дийби – кратко съобщи той.

– И? – попита Страйк, като направи знак на Робин да му подаде лист и химикалка. Седяха до нейното бюро и се черпеха с чай и бисквити, докато обсъждаха последната смъртна заплаха от Брайън Мадърс, в която той обещаваше не за пръв път да разпори корема на Страйк и да пикае върху вътрешностите му.

– Получил специално изработен суичер с качулка от Соме. С пистолет от капси отпред и два стиха от песен на Дийби на гърба.

– Само този ли?

– Да.

– И какво още? – попита Страйк.

– Спомня си колан, платнена шапка и чифт копчета за ръкавели.

– А ръкавици?

Уордъл помълча, явно поглеждаше в бележките си.

– Не, не спомена ръкавици.

– Е, това изяснява нещата – заключи Страйк.

Уордъл не каза нищо. Страйк чакаше полицая или да затвори, или да сподели още информация.

– Дознанието за причините за смъртта е в четвъртък – рязко изрече Уордъл. – За Рошел Онифаде.

– Ясно – промърмори Страйк.

– Не проявяваш особен интерес.

– Така е.

– Нали беше сигурен, че е убийство?

– Сигурен съм, но дознанието няма да докаже едното или другото. Имаш ли представа кога ще бъде погребението ѝ?

– Не – раздразнено отвърна Уордъл. – Какво значение има?

– Мисля да отида.

– За какво?

– Тя е имала леля, нали помниш? – каза Страйк.

Уордъл изсумтя отвратено, както се стори на Страйк, и затвори.

Бристоу се обади на Страйк по-късно същата сутрин и му съобщи часа и мястото на погребението на Рошел.