Зовът на кукувицата

– Алисън успя да узнае подробностите – уведоми той детектива. – Извънредно експедитивна е.

– Очевидно – потвърди Страйк.

– Аз ще присъствам. Като представител на Лула. Би трябвало да помогна на Рошел.

– Тъй или иначе пак щеше да се стигне дотам, Джон. Ще доведеш ли Алисън?

– Каза, че иска да дойде – отвърна Бристоу, макар да не звучеше много очарован от идеята.

– Ще се видим там значи. Надявам се да мога да говоря с лелята на Рошел, ако се появи.

Когато Страйк каза на Робин, че приятелката на Бристоу е успяла да открие часа и мястото на погребението, тя като че се разстрои. Бе се мъчила безуспешно по молба на Страйк да научи тези подробности и сега имаше чувството, че Алисън е излязла с едни гърди пред нея.

– Нямах представа, че си толкова амбициозна – развеселен отбеляза Страйк. – Не се тревожи, може да е имала някакво предимство пред теб.

– Какво например?

Ала Страйк я гледаше замислено.

– Какво? – повтори Робин малко обидено.

– Искам да дойдеш с мен на погребението.

– О! – пророни Робин. – Добре. Защо?

Тя очакваше Страйк да отговори, че ще изглеждат по-естествено като двойка, също както му се бе сторило по-естествено да посети „Вашти“, придружен от жена. Вместо това той каза:

– Има нещо, което искам да свършиш там.

След като ѝ обясни сбито и точно какво точно се желае от нея, Робин остана съвършено объркана.

– Но защо?

– Не мога да ти кажа?

– А защо не?

– И това не мога да ти кажа.

Робин вече не виждаше Страйк през погледа на Матю, не се чудеше дали той се преструва, дали се перчи, или се прави на по-умен, отколкото е. Затова и в този момент доверието ѝ към него беше достатъчно, за да отхвърли възможността той нарочно да разиграва загадъчност. И все пак повтори, сякаш се боеше, че е чула погрешно.

– Брайън Мадърс.

– Да.

– Мъжът със смъртните заплахи.

– Да.

– Но какво общо, за бога, би могъл да има той със смъртта на Лула Ландри?

– Нищо – с голяма доза искреност отвърна Страйк. – Засега.

Крематориумът в Северен Лондон, където се състоя погребението на Рошел три дни по-късно, беше студен, анонимен и потискащ. В цялата обстановка липсваха всякакви отличителни белези за конкретно вероизповедание: от пейките от тъмно дърво и голите стени, лишени от религиозни символи, до абстрактния стъклопис на прозореца, който представляваше мозайка от ярки като скъпоценни камъни квадратчета. Седнал на твърдото дърво, докато свещеник с тънък глас наричаше Рошел „Розел“, а ситният дъждец осейваше с капки ярко изрисувания прозорец над него, Страйк осмисляше привлекателната сила на позлатените херувими и гипсовите статуи на светци, на водоливниците с фантастични фигури и ангелите от Стария завет, на златните разпятия с инкрустирани камъни, на всичко, което създавше аура на величественост и великолепие, даваше обещание за живот в отвъдното или придаваше ретроспективна стойност на житейски съдби като тази на Рошел. Мъртвото момиче бе получило възможност да зърне рая на земята: дизайнерски стоки, обкръжение на знаменитости, хубави шофьори, с които да се занася. Но тъкмо копнежът ѝ към всичко това бе довел до такъв край: седем опечалени и свещеник, който не знаеше името ѝ.

От цялата процедура лъхаше на безвкусица и безличност, витаеше чувство на неловкост, усещаше се болезнено избягване на фактите в живота на Рошел. Изглежда никой не мислеше, че е в правото си да седне на първия ред. Дори затлъстялата чернокожа жена с очила с дебели лупи и плетена шапка, за която Страйк прие, че е лелята на Рошел, бе предпочела да седне три реда по-назад и да се държи на дистанция от евтиния ковчег. Оплешивяващият служител, когото Страйк бе срещнал в приюта за бездомни, беше с риза, отворена на врата, и кожено яке. Зад него седеше млад азиатец със свежо лице и безукорен костюм, за когото Страйк предположи, че е психиатърът, водил терапията на групата на Рошел в клиниката.

Страйк в стария си тъмносин костюм и Робин с черна пола и жакет, които обличаше за интервютата, седяха на последния ред. Отвъд пътеката бяха Бристоу, блед и нещастен на вид, и Алисън, чийто мокър двуреден черен шлифер проблясваше под студеното осветление.

Отвориха се евтини червени завеси, ковчегът се плъзна и бе скрит от погледите, а удавеното момиче бе предадено на огъня. Мълчаливите опечалени си размениха горчиви и неловки усмивки в дъното на крематориума, като бавно пристъпваха, въздържахайки се да не прибавят и твърде скорошното си оттегляне към другите недостатъци на службата. Лелята на Рошел, която излъчваше известна ексцентричност, граничеща с лабилност, се представи като Уинифред, след което обяви на висок глас с долавяща се в него обвинителна нотка:

– В пъба ще има сандвичи. Очаквах да дойдат повече хора.

Тя ги поведе навън, сякаш не очакваше никакви възражения, по улицата към „Червения лъв“, а останалите шестима опечалени я последваха с леко наведени глави, за да се предпазят от дъжда.