Зовът на кукувицата

– Това не е истина! – яростно изрече тя с пламнало лице. – Кой ви го каза? Лъжа е, абсолютна лъжа. Не е вярно. Не е!

Зад протеста на жената той чу ужасеното дете.

– Нима? А защо тогава Сайприън Мей ви прати в Оксфорд на седми януари да откриете Тони?

– Това... то беше само... защото бе забравил да даде на Тони едни документи за подпис, това е всичко.

– И защо не прибегна до факс или куриер?

– Бяха документи от деликатен характер.

– Алисън – подхвана Страйк, на когото нейното вълнение доставяше удоволствие, – и двамата знаем, че това са глупости. Сайприън е смятал, че Тони е забегнал със съпругата му за през деня, нали?

– Не! Няма такова нещо!

До бара леля Уинифред размахваше ръце като вятърна мелница срещу Бристоу и Робин, които я гледаха със замръзнали усмивки.

– Открихте го в Оксфорд, нали?

– Не, защото...

– В колко часа стигнахте там?

– Някъде около единайсет, но той...

– Сайприън трябва да ви е пратил в мига, в който сте отишли на работа.

– Документите бяха спешни.

– Но вие не намерихте Тони в хотела и на конференцията?

– Изпуснах го – отвърна тя с бясно отчаяние, – защото се беше върнал в Лондон да посети лейди Бристоу.

– Аха, вярно – подхвърли Страйк. – Малко е странно, че не е уведомил вас или Сайприън за връщането си в Лондон, нали?

– Не – отвърна тя в храбър опит да възвърне изгубеното си превъзходство. – Така или иначе с него имаше контакт. Мобилният му телефон беше включен. Нямаше значение.

– Позвънихте ли му на мобилния телефон?

Тя не отговори.

– Позвънихте му и той не вдигна, така ли?

Тя отпи от портото си с упорито мълчание.

– Честно казано, едно обаждане от секретарката може наистина да съсипе атмосферата, ако се трудиш в момента.

Той очакваше тя да се възмути от думите му и не беше разочарован.

– Отвратителен сте. Повече от отвратителен – задавено произнесе Алисън, а бузите ѝ вече бяха огненочервени въпреки цялото ѝ старание да бъде високомерна.

– Сама ли живеете? – попита я той.

– Какво общо има това? – попита тя, съвършено объркана.

– Просто се чудех. Значи не виждате нищо странно в това Тони да се регистрира в хотел за през ноща, да шофира обратно до Лондон на следващата сутрин и отново да се върне в Оксфорд навреме, за да напусне хотела на следващия ден?

– Той се върна в Оксфорд, за да присъства на конференцията следобеда – упорито настоя тя.

– О, нима? Може би останахте и го видяхте там?

– Присъствал е – отвърна тя уклончиво.

– И имате доказателства за това?

Тя не каза нищо.

– Какво сте по-склонна да предположите – попита я Страйк, – че Тони е прекарал целия ден в леглото с Ърсула Мей или че е имал някаква конфронтация с племенницата си?

На бара леля Уинифред намести плетената си шапка и върза наново колана си. Изглежда се приготвяше да си върви.

В продължение на няколко секунди Алисън се бори със себе си и после, сякаш отприщваше нещо дълго потискано, прошепна с ярост:

– Те нямат връзка. Знам, че нямат. Такова нещо не може да се случи. Ърсула държи единствено на парите, само те я интересуват, а Тони има по-малко от Сайприън. Ърсула никога не би пожелала Тони.

– О, знае ли човек? Плътската страст може да е надделяла над меркантилната ѝ ориентация – възрази Страйк, като внимателно наблюдаваше Алисън. – Случват се такива неща. Трудно ми е да го преценя като мъж, но Тони никак не изглежда зле, нали?

Видя неприкритата ѝ болка, гнева ѝ. Когато заговори, гласът ѝ беше задавен.

– Тони е прав. Вие гледате да измъкнете колкото можете повече от всичко това. Джон е изгубил реална представа. Лула е скочила, това е. Винаги е била неуравновесена. Джон е като майка си, изпада в истерия, въобразява си разни неща. Лула вземаше наркотици, беше от онези хора, които са излезли от контрол, вечно създават неприятности и търсят начини да привличат внимание. Разглезена беше. Пилееше пари наоколо. Можеше да има каквото и когото си поиска, но все не ѝ беше достатъчно.

– Нямах представа, че сте я познавали.

– Аз... Тони ми е разказвал за нея.

– Той никак не я е харесвал, нали?

– Просто я виждаше каквато е. Не беше стока. Така е с някои жени – изрече тя, а гърдите ѝ се издигаха и спускаха под безформения шлифер.

Студен ветрец раздвижи спарения въздух в салона, когато лелята на Рошел отвори вратата. Бристоу и Робин продължиха да се усмихват немощно, докато жената не я затвори зад себе си, след което си размениха погледи на облекчение.

Барманът беше изчезнал. Сега в малкия салон бяха само четиримата. Страйк за пръв път обърна внимание на песента, която звучеше като фон: Дженифър Ръш, „Силата на любовта“. Бристоу и Робин се приближиха до масата им.

– Мислех, че искаш да говориш с лелята на Рошел – каза Бристоу огорчен, сякаш напразно бе изтърпял тежко изпитание.

– Не чак толкова, че да тичам след нея – отвърна весело Страйк. – Ти ще ми преразкажеш.

По израженията на Робин и Бристоу Страйк отгатваше, че двамата намират отношението му странно лекомислено. Алисън ровеше за нещо в чантата си и лицето ѝ беше скрито.