Зовът на кукувицата

Обещаните сандвичи, изсъхнали и неапетитни и покрити с прозрачно фолио, бяха струпани върху поднос в ъгъла на мърлявия пъб. В един момент от прехода им до „Червения лъв“ леля Уинифред бе осъзнала кой е Джон Бристоу и сега го беше обсебила властно, заклещвайки го до бара, и му бъбреше неспирно. Бристоу отговаряше, когато тя му даваше възможност да вмъкне по някоя дума, ала погледите му към Страйк, разговарящ с психиатъра на Рошел, ставаха все по-чести и отчаяни.

Психиатърът парираше всички опити на Страйк да го въвлече в разговор относно групата приходящи пациенти, която той ръководеше, като накрая на въпроса дали Рошел му е разкрила нещо, любезно, но категорично се позова на конфиденциалността при отношенията с пациент.

– Бяхте ли изненадан, че се е самоубила?

– Не, не особено. Тя беше момиче с много проблеми и смъртта на Лула Ландри ѝ дойде като тежък шок.

Малко след това се сбогува с всички и си тръгна.

Робин, която се бе опитвала да поведе разговор с едносричната Алисън на малка маса до прозореца, се предаде и се отправи към дамската тоалетна.

Страйк прекоси малкия салон и седна на освободеното от Робин място. Алисън му хвърли недружелюбен поглед, после продължи да наблюдава Бристоу, вече напълно изтормозен от лелята на Рошел. Алисън не беше разкопчала мокрия си от дъжда шлифер. На масата пред нея стоеше малка чаша с нещо, което приличаше на порто, на устните ѝ играеше лека презрителна усмивка, която сякаш казваше, че обстановката е твърде мизерна за особата ѝ. Страйк още се опитваше да измисли добър увод, когато тя заяви неочаквано:

– Джон трябваше да е на среща с изпълнителите на завещанието на Конуей Оутс тази сутрин. Остави Тони сам да разговаря с тях. Тони е направо бесен.

Тонът ѝ намекваше, че по някакъв начин Страйк е отговорен за това и че му се полага да узнае какви неприятности е причинил. Отпи от портото си. Косата ѝ висеше на кичури, стигащи до раменете, чашката се губеше в големите ѝ ръце. Въпреки некрасивата си външност, която би направила повечето жени плахи и необщителни, тя излъчваше непоклатима самоувереност.

– Не мислите ли, че е хубав жест от страна на Джон да дойде на погребението? – попита Страйк.

Алисън се изсмя кратко и презрително.

– Той на практика не познаваше това момиче.

– А вие защо дойдохте тогава?

– Тони така искаше.

Страйк забеляза с какво удоволствие тя произнесе името на шефа си.

– Защо?

– За да наглеждам Джон.

– Значи Тони смята, че Джон има нужда от наглеждане?

Тя не отговори.

– Джон и Тони ви делят помежду си, нали?

– Какво? – попита остро тя.

Той се зарадва, че е успял да я извади от равновесие.

– Делят услугите ви. Като секретарка.

– О... О, не. Аз работя за Тони и Сайприън, секретарка съм на старшите съдружници.

– Защо ли съм си внушил, че сте секретарка и на Джон?

– Работя на съвършено друго ниво – заяви Алисън. – Джон използва редовите секретарки. По служебна линия нямам нищо общо с него.

– Но явно любовта е процъфтяла между етажите без оглед на ранга?

Тя посрещна неговата закачка с ново презрително мълчание. Изглежда си бе създала мнение за Страйк, че е простак по природа и недостоен да му се оказва вежливост.

Служителят от приюта стоеше сам в един ъгъл и се черпеше от сандвичите, явно колкото да убие времето, докато настъпеше приличен момент да си тръгне. Робин се появи от дамската тоалетна и мигом бе придърпана от Бристоу, който копнееше за помощ, за да се справи с леля Уинифред.

– От колко време сте заедно с Джон? – попита Страйк.

– От няколко месеца.

– Събрахте се преди смъртта на Лула, така ли?

– Той ме покани на среща скоро след това – отвърна тя.

– Сигурно е бил твърде потиснат.

– Беше пълна развалина.

В гласа ѝ не звучеше съчувствие, а леко презрение.

– Флиртувал ли беше с вас преди това?

Очакваше тя да откаже да отговори, но беше сгрешил. Макар да демонстрираше безразличие, в отговора ѝ прозвуча безпогрешно самодоволство и гордост.

– Качи се горе да се види с Тони. Тони беше зает, така че Джон дойде да почака в моя кабинет. Започна да говори за сестра си и се разчувства. Дадох му хартиени кърпички, а накрая той ме покани на вечеря.

Въпреки лишеното ѝ от жарки чувства отношение към Бристоу, тя явно се гордееше с вниманието му, приемаше го като един вид трофей. Страйк се почуди дали преди появата на отчаяния Джон Бристоу Алисън е била канена някога на вечеря. Получил се бе сблъсък на двама души с нездрави потребности: Аз му дадох салфетки, той ме покани на вечеря.

Служителят от приюта закопчаваше сакото си. Като улови погледа на Страйк, той махна за довиждане и си излезе, без да е разговарял с никого.

– И какво е отношението на големия шеф към срещите на секретарката му и племенника му?

– Не Тони ръководи постъпките в личния ми живот – отсече тя.

– Така е – съгласи се Страйк. – Не е той човекът, който да упреква за смесване на работата с удоволствието, нали? При положение че спи със съпругата на Сайприън Мей.

Заблудена за миг от небрежния му тон, Алисън отвори уста да отговори. После смисълът на думите му стигна до нея и самоуверената ѝ поза рухна.