Зовът на кукувицата

„Той помагаше на полицията в разследванията ѝ.“ Страйк си припомни как бе чул тази фраза в новините по телевизията още като малко момче, запленено от всички аспекти на полицейската работа. Майка му винаги бе обвинявала за тази ранна негова страст своя брат Тед, бивша „червена барета“ и извор на вълнуващи (за Страйк) разкази за пътувания, загадки и приключения. „Да помагаш на полицията в разследванията ѝ“: когато беше петгодишен, Страйк си представяше как някой благороден и обективен гражданин отдава доброволно времето и силите си, за да е в услуга на полицията, откъдето му предоставят лупа и полицейска палка и му позволяват да развихри способностите си.

Това тук бе реалността: малка стая за разпити с чаша кафе от машина, поднесена му от Уордъл, чието отношение бе лишено от враждебността, бликаща от всяка пора на Карвър, но пък нямаше и следа от предишната дружелюбност. Страйк подозираше, че началникът на Уордъл нямаше представа за цялостния обхват на предишното им сътрудничество.

На малка черна табла върху издрасканото бюро бяха поставени седемнайсет пенса в различни монети, единичен ключ „Йейл“ и карта за автобус в пластмасов калъф; визитката на Страйк бе обезцветена и намачкана, но още можеше да се разчете.

– Ами ръчната ѝ чанта? – попита Страйк Карвър, който бе седнал зад бюрото, докато Уордъл стоеше облегнат на шкаф за документи в ъгъла. – Сива. Евтина, на вид пластмасова. Нея не са ли открили?

– Вероятно я е оставила в бордея си или където там е живяла – промърмори Карвър. – Самоубийците обикновено не си носят чанти, като скачат.

– Не вярвам да е скочила – заяви Страйк.

– О, я виж ти.

– Исках да видя ръцете ѝ. Тя мразела лицето ѝ да се мокри, така ми каза. Когато хората се борят във водата, позицията на ръцете им...

– Много мило, че ни предоставяте експертното си мнение – прекъсна го Карвър с ледена ирония. – Знам кой сте, господин Страйк.

Той се облегна на стола си и постави ръце зад тила си, при което показа засъхналите петна пот по ръкавите на ризата си. От него лъхна остра миризма на кисело и лук.

– Бил е в Специалното звено за разследвания във военната полиция – вметна Уордъл от мястото си до шкафа.

– Знам това – излая Карвър и повдигна рошавите си вежди, осеяни с пърхот. – Чух всичко от Анстис за шибания му крак и медала му. Много колоритна биография.

Карвър свали ръце от тила си, наведе се напред и преплете пръсти върху бюрото пред себе си. Яркото осветление не правеше услуга на лицето му с цвят на саздърма и на моравите торбички под очите му.

– Знам кой е баща ти.

Страйк почеса наболата си брада в изчакване.

– Ще ти се да си богат и прочут като татенцето, а? Заради това ли е всичко?

Карвър имаше яркосини и кръвясали очи, които Страйк винаги бе асоциирал с холерична, склонна към насилие природа (откакто в армията бе срещнал майор с такива очи, впоследствие даден под съд за причиняване на сериозни телесни увреждания).

– Рошел не е скочила сама. Нито пък Лула Ландри.

– Врели-некипели! – викна Карвър. – Говориш с двамата, които доказаха, че Ландри е скочила сама. Прегледахме най-обстойно всички налични доказателства. Знам какво целиш, да издоиш колкото можеш повече от нещастника Бристоу. Защо ми се хилиш такъв?

– Представям си как ще изглеждаш, когато това интервю попадне в пресата.

– Не смей да ме плашиш с пресата, дръвнико. – Сините очи на Карвър засвяткаха гневно на изопнатото му моравочервено лице. – Да знаеш, че здраво си загазил, и нито прочутият ти татко, нито изкуственият ти крак и военното ти минало ще те отърват. Откъде да знаем не си ли подплашил ти нещастната кучка, че да се реши да скочи? Била е душевноболна, нали? Как да сме сигурни дали не си ѝ внушил, че е извършила нещо нередно? Ти си последният, който я е видял жива, приятел. Никак не бих искал да съм на твое място.

– Рошел прекоси Грантли Роуд и си тръгна от мен толкова жива, колкото сте и вие двамата. Ще намерите някого, който я е виждал и след като се раздели с мен. Никой няма да забрави такова палто.

Уордъл се отдели от шкафа, придърпа пластмасов стол до бюрото и седна.

– Дай да чуем твоята теория тогава – подкани той Страйк.

– Тя е изнудвала убиеца на Лула Ландри.

– Я се разкарай бе – сопна се Карвър, а Уордъл изсумтя и с известно театралничене изобрази колко смешно намира това.

– В деня преди да умре – подхвана Страйк, – Ландри се е срещнала за петнайсет минути с Рошел в магазин в Нотинг Хил. Завлякла Рошел в пробната, където позвънила на някого по телефона и го умолявала да дойде в апартамента ѝ за среща в малките часове на нощта. Този разговор е чут от продавачка в магазина, била е в съседната пробна, те са разделени само със завеси. Момичето се казва Мел, червенокоса, с татуировки.

– Хората дрънкат какво ли не, когато са замесени знаменитости – заяви Карвър.

– Ако Ландри е звъняла на някого от онази пробна – каза Уордъл, – било е на Дъфийлд или на чичо ѝ. От разпечатките личи, че само тях е търсила през целия следобед.

– Защо ѝ е била нужна Рошел там, когато е направила обаждането? – попита Страйк. – Защо да мъкне приятелка със себе си в пробна?