Зовът на кукувицата

– Ами... вероятно току-що е била изписана от болницата – вече не така сигурна предположи Робин.

– Което той е знаел, че ще се случи, когато е тръгнал за Оксфорд. Защо не е останал в града, за да я посети, като е бил толкова загрижен, а после да се отправи за следобедната сесия на конференцията? Защо да шофира над осемдесет километра, да пренощува в онзи луксозен затвор, да иде на конференцията и после пак да отпраши към града?

– Може да е получил обаждане, че тя не се чувства добре. Може Джон Бристоу да му е позвънил и да го е повикал.

– Бристоу не спомена да е канил чичо си да се отбие. По онова време не са били в добри отношения. И на двамата никак не им се говори за въпросното посещение на Ландри.

Страйк отново стана и закрачи, като леко накуцваше, но почти не усещаше болката в крака си.

– Не – промърмори той. – Бристоу да повика сестра си, която по единодушни твърдения е била голямата слабост на майка им, това е логично. Но да повика брата на майка си, който е извън града и в никой случай не ѝ е голям фен, да пропътува той това разстояние, за да я види, това вече не ми се връзва. А сега установяваме, че Алисън е ходила да търси Ландри в хотела му в Оксфорд. По собствена инициатива ли е отишла, или някой я е пратил?

Телефонът иззвъня и Робин вдигна слушалката. За изненада на Страйк тя мигом възприе австралийски акцент.

– О, съжалявам, тя не е тук... Не... Нее... Не знам къде е отишла.... Не... Името ми е Анабел...

Страйк се засмя тихичко. Робин го стрелна с поглед на престорено оскърбление. След почти минута измъчен австралийски изговор тя затвори.

– „Временни кадри“ – уведоми го.

– Много ми дойдоха тези Анабел. Сегашната повече приличаше на южноафриканка, отколкото на австралийка.

– А сега аз искам да чуя какво ти се случи вчера – каза Робин, вече едва сдържаща нетърпението си. – Видя ли се с Брайъни Радфорд и Киара Портър?

Страйк ѝ раказа всичко, което се бе случило, като пропусна само завършека на екскурзията си до апартамента на Еван Дъфийлд. Постави особено ударение върху настояването на Брайъни Радфорд, че дислексията ѝ е била причината да прослуша съобщенията в гласовата поща на Ърсула Мей; върху неколкократно заявеното твърдение на Киара Портър как Лула ѝ казала, че ще остави всичко на брат си; върху раздразнението на Еван Дъфийлд, че Лула постоянно проверявала колко е часът, докато била в „Узи“, и върху заплашителния имейл, пратен от Танзи Бестигуи до съпруга ѝ, с когото се развеждаха.

– Но къде е била Танзи? – попита Робин, която бе изслушала с огромно внимание всяка дума от разказа на Страйк. – Ако можем да научим...

– О, почти сигурен съм, че знам къде е била – заяви Страйк. – Трудното е да бъде накарана да признае, защото рискува да изгуби издръжка от няколко милиона лири от Фреди. И ти ще се сетиш, ако отново прегледаш полицейските снимки.

– Но...

– Погледни снимките на предната фасада на сградата, направени в ранната сутрин, когато е умряла Лула, и помисли как беше, когато ние я видяхме. Полезно е за тренировката ти като детектив.

Робин изпита силен прилив на вълнение и щастие, мигновено попарени от съжаление, защото скоро щеше да напусне работата си и да иде в сферата на човешките ресурси.

– Трябва да се преоблека – каза Страйк и се изправи. – Моля те, опитай се пак да се свържеш с Фреди Бестигуи.

Той изчезна във вътрешната стая, затвори вратата зад себе си и смъкна късметлийския си костюм (както щеше да го нарича занапред), за да го смени със стара и удобна риза и по-свободни панталони. Когато отмина бюрото на Робин на път за банята, тя беше на телефона с онова изражение на дезинтересирана готовност, каквото има някой, оставен на изчакване. Страйк изми зъбите си над напуканата мивка, като си мислеше колко по-лесен би бил животът с Робин занапред, след като негласно беше признал пред нея, че живее в офиса, после се върна и я завари вече затворила телефона и изнервена.

– Едва ли вече си правят труда да предават съобщенията ми – предположи тя. – Отговарят, че е в студиото „Пайнуд“ и не бива да бъде безпокоен.

– Е, поне знаем, че се е завърнал в страната – подхвърли Страйк.

Той извади междинния доклад от кантонерката, седна и се залови мълчаливо да добавя към него бележките от вчерашните си разговори. Робин го наблюдаваше с крайчеца на окото си, впечатлена от усърдието, с което Страйк вписваше откритото от него, като регистрираше прецизно как, кога и от кого е получил всяка информация.

След дълъг период на мълчание, през който раздели времето си между прикрито наблюдаване на работата на Страйк и разглеждане на снимките на фасадата на Кентигърн Гардънс номер осемнайсет в Гугъл Ърт, тя заговори:

– Предполагам, че трябва да бъдеш много внимателен, за да не забравиш нещо.

– И не само това – отвърна Страйк, като все още пишеше и не вдигаше очи. – Не бива да оставяш на защитата нещо, за което да се залови.

Изрече го толкова спокойно и разумно, че известно време Робин разсъждава над подтекста на думите му, за да е сигурна, че го е разбрала добре.

– Имаш предвид в общия случай? – попита тя. – По принцип?