Зовът на кукувицата

Сега, докато наблюдаваше телефона в тишината, част от гнева ѝ към Матю се насочи към Страйк. Къде беше той? Какво правеше? Защо се държеше, сякаш си заслужаваше обвиненията на Матю в безотговорност? Тя беше тук, пазеше крепостта, а той вероятно тичаше подир бившата си годеница, пращайки бизнеса им по дяволте...

...неговия бизнес...

На стълбите се раздадоха стъпки: на Робин ѝ се стори, че разпознава леко неравномерната походка на Страйк. Тя изчака, вперила ядосан поглед във вратата, докато се увери, че стъпките отминаха първата площадка; после решително завъртя стола си към монитора, отново започна да чатка по клавишите, а сърцето ѝ препускаше.

– Добро утро.

– Здравей.

Тя удостои Страйк с мимолетен поглед и продължи да пише. Той изглеждаше уморен, небръснат и необичайно добре облечен. У нея се затвърди убеждението, че е пробвал помирение с Шарлот, и то, ако можеше да се съди по вида му, бе успешно. Следващите две изречения бяха изпъстрени с буквени грешки.

– Как са нещата? – попита Страйк, като забеляза изопнатия профил на Робин със стисната челюст и хладното ѝ поведение.

– Добре – отвърна Робин.

Сега възнамеряваше да постави пред него идеално написания си доклад и после с ледено спокойствие да обсъди подробностите около напускането си. Можеше да му предложи да наеме нова временна секретарка от тази седмица, за да може тя, преди да си тръгне, да инструктира своевременно заместничката си относно организацията в офиса.

Страйк, чийто невероятен късмет предишния ден преди няколко часа бе приключил разбиващо в стил приказка и който не се бе чувствал така жизнерадостен от месеци насам, бе чакал с нетърпение да види секретарката си. Нямаше намерение да я въвежда в нощните си дейности (или поне не в тези, които толкова успешно бяха укрепили пострадалото му его), защото по принцип не отваряше уста по такива въпроси, а и се надяваше да възстанови, доколкото бе възможно, границите, пристъпени вследствие на неразумното му наливане с бира. Все пак си бе подготвил впечатляваща извинителна реч за поведението си от по-предишната вечер, думи на благодарност и експозе на интересните изводи, извлечени от вчерашните разговори.

– Пие ли ти се чай?

– Не, благодаря.

Той погледна часовника си.

– Закъснял съм само с единайсет минути.

– Твоя работа е кога пристигаш. По-точно – опита се тя да смекчи твърде враждебно прозвучалото изказване, – не е моя работа какво... кога идваш в офиса.

След като бе репетирала наум как великодушно ще успокоява Страйк при извиненията, които очакваше да излее за пиянското си поведение отпреди четирийсет и осем часа, сега имаше усещането, че позата му е неприлично лишена от срам и угризения.

Страйк се зае с чайника и след няколко минути постави до нея чаша с димящ чай.

– Казах, че не искам...

– Би ли оставила този важен документ за минутка, за да ти кажа нещо.

Тя запази доклада с няколко натискания на клавишите и се обърна с лице към него, скръстила ръце на гърдите си. Страйк седна на старото канапе.

– Исках да се извиня за по-миналата вечер.

– Няма нужда – с изтънял и напрегнат глас изрече тя.

– Напротив, има. Не помня много от това, което съм направил. Надявам се да не съм бил извънредно противен.

– Не беше.

– Сигурно си схванала картинката. Бившата ми годеница току-що се сгодила за старо гадже. Отне ѝ три седмици след раздялата ни да се сдобие с нов пръстен на ръката си. Това е просто фигуративно казано, аз така и не ѝ купих пръстен, нямах пари за това.

Робин схвана от тона му, че помирение не е имало. Но в такъв случай къде беше прекарал нощта? Тя разкръсти ръцете си и автоматично взе чашата с чай.

– Не беше твое задължение да дойдеш и да ме завариш така, но вероятно ме спаси от припадък в някоя канавка или от сбиване с някого, така че много ти благодаря.

– Няма защо – отвърна Робин.

– Признателен съм ти също, че ми донесе алка-зелцер – добави Страйк.

– Помогна ли? – попита леко намусено Робин.

– За малко да оповръщам всичко тук – призна Страйк и потупа с юмрук вехтото канапе, – но щом се задейства, много ми помогна.

Робин се засмя и Страйк си спомни за пръв път бележката, пъхната под вратата с извинението, което бе дала за тактичното си отсъствие.

– И тъй нямах търпение да чуя какъв напредък си имала вчера – излъга той. – Не ме дръж в напрежение.

Робин разцъфна като водна лилия.

– Тъкмо го печатах...

– Разкажи ми с твои думи, после ще довършиш доклада за досието по случая – предложи Страйк, като си отбеляза наум, че винаги може да го махне, ако е безполезен.

– Добре – каза Робин едновременно въодушевена и притеснена. – Ами както ти написах в бележката, видях, че искаш да проучиш професор Ейджиман и хотел „Малмезон“ в Оксфорд.

Страйк кимна, благодарен за пояснението, защото не си спомняше подробностите от бележката, прочетена още в разгара на махмурлука му.

– И тъй – леко задъхано продължи Робин – най-напред отидох на Ръсел Скуеър, в Института по ориенталски и африкански науки. Натам сочеха записките ти, нали? – добави тя. – Проверих по картата, съвсем близо до Британския музей е. Нали това означаваше съкращението ти ИОАН?