Зовът на кукувицата

– А бе да му се не види, защо това да е важно, мамка му? – избухна Дъфийлд. Нравът му, както очакваше Страйк, бе сприхав и фитилът му беше къс. – Да не искаш да изкараш, че е моя вината, дето тя е скочила от балкона си? Как може първата ни раздяла да има нещо общо с това, тъпако? Та тя беше два месеца преди смъртта ѝ. Мамка му, що не взема и аз да стана детектив и да задавам куп тъпи въпроси? Явно се плаща добре, стига да докопаш малоумен и богат клиент.

– Еван, недей така – намеси се Киара притеснено. – Каза, че искаш да помогнеш...

– Да, искам да помогна, но честно ли е това, по дяволите?

– Няма проблем, ако не желаеш да отговориш – поясни Страйк. – Пред мен не си задължен да го правиш.

– Нямам какво да крия, просто това са лични неща. Разделихме се – викна той – заради дрогата и заради това, че семейството и приятелите ѝ наливаха в главата ѝ отрова срещу мен, и защото нямаше доверие на никого заради шибаните медии. Заради всичкото това напрежение. – Треперещите пръсти на Дъфийлд се изкривиха като нокти на хищна птица и той закри с длани ушите си. – Напрежение, натиск отвсякъде, ей затова се разделихме.

– Спомена за много дрога по това време, така ли беше?

– Да.

– И на Лула не ѝ харесваше?

– Хората около нея ѝ втълпяваха, че не ѝ харесва.

– Кой например?

– Например семейството ѝ, проклетият Ги Соме. Тоя малък гаден педал.

– Като каза, че на никого не е имала доверие заради медиите, какво имаше предвид?

– По дяволите, че не е ли очевидно? Не го ли знаеш от собствения си баща?

– От баща си знам нищо и половина – хладнокръвно съобщи Страйк.

– Ами че те подслушваха телефона ѝ, човеко, а от това ти става гадно. Нямаш ли въображение? Тя взе да става параноична, твърдеше, че хората продават истории за нея. Опитваше се да държи сметка какво е казала по телефона и какво не, кой би могъл да е разправил еди коя си клюка пред репортери. Това ѝ обърка главата.

– Теб обвинявала ли е, че продаваш истории?

– Не – троснато отвърна Дъфийлд, а после със същата жар добави: – Да, понякога. „Откъде знаеха, че ще идваме тук? Откъде знаеха, че съм ти казала това?“ И прочие, и прочие... Обяснявах ѝ, че това си върви ведно със славата, но тя искаше да яде омлет, без да строши яйцата.

– И ти никога не си продавал истории за нея на пресата?

Чу как Киара рязко си пое въздух.

– Не, по дяволите, не съм – тихо изрече Дъфийлд, като удържа погледа на Страйк, без да мигне. – Не съм, по дяволите. Разбра ли?

– И за колко дълго се разделихте?

– За два месеца горе-долу.

– И сте се събрали отново седмица, преди тя да умре?

– Да. На партито на Мо Инис.

– И сте имали церемония за обвързване четирийсет и осем часа по-късно? В къщата на Карбъри в Котсуолдс?

– Да.

– Кой знаеше, че това ще се случи?

– Беше спонтанно. Купих халките и просто го направихме. Беше толкова красиво.

– Наистина беше – промълви тъжно Киара.

– Защото тогава телефоните ви не са били подслушвани. Сменили сте номерата си.

– Нямам идея дали са били подслушвани, или не. За това питай боклуците, дето го вършат.

– Тя говорила ли ти е за опитите си да открие баща си?

– Че той беше умрял... Какво, имаш предвид истинския ли? Да, проявяваше интерес, но нищо не стана. Майка ѝ не знаеше кой е бил той.

– Не ти ли е казвала дали е успяла да открие нещо за него?

– Помъчи се, но доникъде не стигна, затова реши, че ще запише да учи африкански науки. Ей това щеше да е нейният татко – целият шибан континент Африка. Проклетият Соме стоеше зад всичко това, той ѝ мътеше главата, както винаги.

– По какъв начин?

– За него всичко, което я откъсваше от мен, беше добро. Искаше да я има за себе си. Беше гадно обсебващ. Обичаше я. Знам, че е педал – добави нетърпеливо Дъфийлд, когато Киара понечи да възрази, – но не е първият от тия, които познавам, дето са превъртели заради приятелка. Чукаше се с мъже на поразия, но в същото време не искаше да я изпуска от поглед. Разиграваше ѝ истерични сцени, ако тя не отидеше да се види с него, не ѝ даваше да работи за друг. Мен ме мрази и в червата. Ама и аз него също толкова, гадния му дребосък. Опитваше се да свали Лу с Дийби Мак. Много би се изкефил двамата да се изчукат и аз да бъда изваден от картинката. А после тя да му разправя подробности. Щеше да я накара да го представи и да има снимки на шибаните си дрехи, облечени от гангстера. Никак не е глупав Соме. Непрекъснато я използваше в интерес на бизнеса си. Прекарваше я да му работи евтино или направо безплатно и тя беше достатъчно глупава да му се връзва.

– Соме ли ти подари тези? – попита Страйк и посочи черните кожени ръкавици на масичката. Беше разпознал малкото златно лого „ГС“ при ръба.

– Какво?

Дъфийлд се наведе и подхвана една от ръкавиците с показалеца си. После я разлюля пред очите си, за да я огледа.

– Мамка му, прав си. Отива в кофата за боклук значи – и метна ръкавицата в един ъгъл. Тя се удари в изоставената китара и изтръгна кух звук от закачената струна. – Останаха ми от това ревю – обясни Дъфийлд и посочи черно-бялата корица на списанието. – Соме не би ми дал и изпаренията от пикнята си. Да ти се намира още една цигара?