Зовът на кукувицата

– И не си знаел, че тя ти е звъняла?

– Знаех, видях, че се изписва нейният номер. – Той потърка носа си, протегна крака върху стъклената маса, скръсти ръце и каза: – Исках да ѝ дам малък урок. Да се почуди какво съм си наумил.

– Защо смяташе, че ѝ е нужен урок?

– Заради проклетия рапър. Исках тя да се премести при мен, докато той живее в сградата ѝ. „Не ставай глупав, нямаш ли ми доверие?“ – В имитацията му гласът и изражението му бяха досущ момичешки. – Отвърнах ѝ: „Ти не ставай глупава. Докажи ми, че няма за какво да се тревожа, като дойдеш да живееш при мен.“ Но тя не пожела. Тогава си казах, че тази игра могат да я играят двама. Повиках Ели Карейра у дома и композирахме заедно, а после заведох Ели с мен в „Узи“. Лу нямаше от какво да се оплаква. Просто бизнес. Писане на песен. Само приятели, също като нея и онзи рапър гангстер.

– Мислех, че тя не се е познавала с Дийби Мак.

– Не се познаваше, но той беше направил намеренията си твърде публични, нали така? Чувал ли си песента, която беше написал? Тя направо се подмокряше, като я слушаше.

– „Кучко, ти не си това...“ – подхвана услужливо Киара, но Дъфийлд я стрелна злобно и ѝ затвори устата.

– Оставила ли ти беше съобщения на гласовата поща?

– Да, две-три. „Еван, моля те, обади ми се. Спешно е. Не искам да го казвам по телефона.“ На нея все ѝ беше спешно, като искаше да разбере какво правя. Знаеше, че съм ядосан. Тревожеше се, че може да съм повикал Ели. Тя ѝ беше като трън в очите, защото знаеше, че съм спал с нея.

– Казала е, че е нещо спешно и че не е за по телефона?

– Да, но така само се опитваше да ме накара да ѝ позвъня. Една от малките ѝ игрички. Лу можеше да бъде адски ревнива. И адски манипулативна също така.

– Можеш ли да се сетиш защо в този ден е звъняла упорито и на чичо си?

– Какъв чичо?

– Казва се Тони Ландри, той също е адвокат.

– Тоя ли? Тя не би звъняла на него, мразеше го повече и от брат си.

– Обаждала му се е неколкократно по същото време, когато е звъняла и на теб. Оставила му е горе-долу същото съобщение.

Дъфийлд почеса наболата си брада с мръсните си нокти, втренчен в Страйк.

– Не знам за какво е било. Сигурно заради майка ѝ. Дъртата лейди Бристоу е трябвало да иде в болницата или нещо такова.

– Не мислиш ли, че онази сутрин може да се е случило нещо, което според нея е било важно или от интерес и за теб, и за чичо ѝ?

– Няма тема, която да е едновременно интересна за мен и за шибания ѝ чичо – отсече Дъфийлд. – Виждал съм го. Интересуват го само цени на акции и тъпотии от тоя род.

– Може да е било нещо лично за нея.

– Ако е било така, не би се обадила на онзи гадняр. Не се обичаха.

– Защо мислиш така?

– Тя изпитваше към него същото, което и аз към проклетия ми баща. И двамата ни смятаха за безполезни нищожества.

– Говорила ли е с теб за това?

– О, да. Според него психичните ѝ проблеми били продиктувани от търсене на внимание, просто лошо поведение. Била бреме за майка си. Омекна, когато започна да печели пари, но тя не забрави всичко, което ѝ бе наприказвал.

– И тя не ти каза защо те е търсила, като се видяхте в „Узи“?

– Не – отвърна Дъфийлд и запали нова цигара. – Беше вкисната от мига на пристигането си, защото Ели беше там. Крайно беше недоволна от присъствието ѝ. Настроението ѝ беше направо ужасно, нали?

За пръв път той се обърна към Киара, която кимна тъжно.

– Тя всъщност почти не говори с мен – допълни Дъфийлд. – Приказваше си главно с теб.

– Да – потвърди Киара. – Но не сподели, че нещо я притеснява.

– Двама души ми казаха, че хакери проникнали в телефона ѝ... – подхвана Страйк. Дъфийлд го прекъсна.

– Да, седмици наред ни бяха слушали съобщенията в гласовата поща. Знаеха къде ще се срещаме и всичко. Проклети мръсници. Сменихме си телефонните номера, когато разбрахме какво става, и след това вече много внимавахме какви съобщения си оставяме.

– Така че не би се учудил, ако Лула е имала да ти съобщи нещо важно или тревожно, за което не би искала да говори по телефона?

– Да, но ако е било чак толкова важно, щеше да ми го каже в клуба.

– А не ти го е казала.

– Не, защото цяла вечер не пожела да приказва с мен. – По челюстта на Дъфийлд, ясно очертана като издялана с длето, заигра мускул. – Все проверяваше на телефона си колко е часът. Знаех какво прави, мъчеше се да ме вбеси. Показваше ми как няма търпение да се прибере у дома си и да се види с шибания Дийби Мак. Изчака Ели да иде до кенефа. Тогава стана и дойде да ми каже, че си тръгва и че ми връща халката, онази, която ѝ дадох на церемонията по обвързването. Метна я на масата пред мен, докато всички наоколо ни зяпаха. Вдигнах я и казах: „Ако на някого му харесва, вакантна е“, и тя изфуча навън.

Той говореше, сякаш Лула не беше умряла преди три месеца, а скандалът им бе станал едва предишния ден и все още имаше шанс за помирение.

– Опитал си се да я задържиш със сила, нали? – попита Страйк.

– Да я задържа със сила?

– Според свидетели си я хванал здраво за ръцете.

– Така ли? Не си спомням.

– Но тя се е издърпала и ти си останал в заведението, правилно ли съм чул?