Зовът на кукувицата

Пет минути по-късно завиха зад още един ъгъл и видяха пред себе си друга малка тълпа облечени в черно фотографи, които защракаха със светкавици и затичаха срещу колата още с появяването ѝ. Мотоциклетистите спряха зад тях; Страйк видя четиримата мъже да хукват, за да уловят момента, когато вратите на колата се отварят. Адреналинът бликна у него: Страйк си представи как изскача навън, как раздава удари и как скъпите камери се разбиват в бетонната настилка, когато притежателите им рухват сразени. Сякаш прочел мислите на Страйк, Дъфийлд подхвърли, стиснал с ръка дръжката на вратата:

– Избий им проклетите фотоапарати, Корморан, имаш подходящото телосложение.

Вратите се отвориха, нахлу нощен въздух и заблестяха нови светкавици. Навел глава, Страйк закрачи бързо с поглед в чаткащите по паважа високи обувки на Киара, твърдо решен да не се оставя да го заслепят. Изтичаха нагоре по три стъпала, като Страйк беше последен и тъкмо той затръшна входната врата пред лицата на фотографите.

За миг се почувства съюзен с другите двама, свързан с тях от чувството, че бяха преследвани. Малкото слабо осветено фоайе ги приюти дружелюбно. Папараците още си подвикваха един на друг от другата страна на вратата и резките им гласове му напомниха за войници, обсадили сграда. Дъфийлд се опитваше да отвори вратата на апартамента, като пробваше поред различни ключове.

– Тук съм само от няколко седмици – обясни той, като накрая я отвори чрез яко блъсване с рамо. Веднага щом прекрачи прага, свали впитото си яке, хвърли го на пода и ги поведе навътре; тесните му бедра се поклащаха, макар и не толкова натрапчиво като на Ги Соме. Минаха по къс коридор и се озоваха в дневната, където той включи осветлението.

Семплото и елегантно помещение в сиво и черно лъхаше силно на цигарен дим, канабис и алкохолни изпарения и остро напомни на Страйк за детството му.

– Отивам да се изпикая – съобщи Дъфийлд и подвикна през рамо, като направи жест с палец: – Пиячката е в кухнята, Кики.

Тя се усмихна на Страйк и тръгна към вратата, която Дъфийлд бе посочил.

Страйк огледа стаята, която сякаш бе оставена от родители с безукорен вкус на грижите на тийнейджър. Всяка повърхност бе покрита с всевъзможни боклуци, повечето във вид на изписани хартийки. До стените бяха подпрени три китари. Отрупана с какво ли не стъклена масичка бе заобиколена с кресла в черно и бяло, обърнати към огромен плазмен телевизор. По черния дългокосмест килим под масичката също бяха нападали боклуци. Зад високите прозорци с тънки сиви завеси Страйк различаваше фигурите на фотографите, все още стърчащи под уличната лампа.

Дъфийлд се върна, като вдигаше в движение ципа си. Като установи, че е насаме със Страйк, се засмя нервно.

– Настанявай се, здравеняко. Хей, знаеш ли, познавам се с твоя старец.

– Така ли? – измърмори Страйк и седна на един от фотьойлите във форма на куб.

– Да, срещал съм го няколко пъти – каза Дъфийлд. – Готин тип.

Той взе китара и небрежно задрънка някаква мелодия, после размисли и я върна до стената.

Киара се върна с бутилка вино и три чаши.

– Не можеш ли да си наемеш чистачка, миличко? – обърна се тя с упрек към Дъфийлд.

– Всички вдигат ръце – отвърна Дъфийлд. Тръшна се странично на едно кресло и простря крака през подръчника му. – Липсва им издръжливост.

Страйк бутна безредно струпаните неща по масата, за да може Киара да постави бутилката и чашите.

– Мислех, че си се нанесъл при Мо Инис – каза тя, докато сипваше виното.

– Да, ама не се получи – отговори Дъфийлд, като зарови из безпорядъка, за да търси цигари. – Дъртият Фреди ме пусна тук под наем за един месец, докато работя във филмовото студио „Пайнуд“. Иска да стоя настрани от старите бърлоги.

Мръсните му пръсти опипаха първо нещо, което приличаше на броеница; после минаха през безброй празни кутии от цигари с откъснати парчета картон от тях; три запалки, едната гравирана „Зипо“; хартийки за свиване на цигари; усукани кабели; колода карти; мръсни, покрити с лекета носни кърпи; смачкани хартии; музикално списание с мрачна черно-бяла снимка на самия Дъфийлд на корицата; отворени и неотворени пощенски пликове; чифт смачкани черни кожени ръкавици; пръснати монети и в един чист порцеланов пепелник в края – едно копче за ръкавели във формата на миниатюрен сребърен пистолет. Най-сетне той изрови пакет „Житан“ изпод канапето, запали цигара, издуха дълга струя дим към тавана, после се обърна към Киара, която се бе разположила на канапето напряко спрямо двамата мъже и отпиваше от виното си.

– Пак ще кажат, че двамата с теб се чукаме, Кики – подхвърли той и посочи към прозореца, зад който се мяркаха сенките на дебнещите фотографи.

– А присъствието на Корморан как ще обяснят? – попита Киара и хвърли изкосо поглед към Страйк. – Тройка ли правим?

– Той е охрана – каза Дъфийлд, като го изгледа преценяващо с присвити очи. – Прилича на боксьор. Или на борец. Не искаш ли свястно питие, Корморан?

– Не, благодаря – отвърна Страйк.

– Да не си в „Анонимните алкохолици” или защото си на работа?

– Защото съм на работа.