Зовът на кукувицата

– Кийрън, вече познаваш Корморан, нали? – каза Киара, докато сядаше. Роклята ѝ се качи нагоре по дългите ѝ бедра. Страйк не би се заклел, че тя носеше нещо под нея. Във всеки случай, когато беше с белия гащеризон, нямаше сутиен.

– Здравей, Кийрън – каза Страйк.

– Шофьорът му кимна в огледалото за обратно виждане, но не каза нищо. Възприел бе строго професионално поведение, каквото според Страйк надали му бе присъщо в отсъствието на детективи.

Колата се отдели от бордюра. Киара отново се зае да рови в чантата си. Извади флаконче парфюм и обилно напръска лицето и раменете си. После постави блясък върху устните си, като през цялото време не спираше да говори.

– Какво ще ми трябва? Пари. Корморан, бъди добър, дръж това в джоба си. Не възнамерявам да тътря вътре тази грамаданска чанта. – Тя му подаде пачка смачкани двайсетачки. – Много си миличък. О, ще ми трябва и телефонът. Имаш ли джоб за телефона ми? Боже, какъв безпорядък е в тая чанта.

Тя я пусна на пода в колата.

– Като каза, че мечтата в живота на Лула била да намери истинския си баща...

– О, така беше, да. Тя непрекъснато говореше за това. Много се развълнува, когато онази кучка, родната ѝ майка, ѝ каза, че бил африканец. Ги все мърмореше, че това са пълни глупости, но той направо мразеше тази жена.

– Значи е познавал Марлийн Хигсън?

– О, не, просто му беше ненавистна цялата идея за нея. Виждаше как Лули се превъзбужда и искаше да я защити от разочарования.

Толкова много защитници, рече си Страйк, докато колата зави в тъмното. Нима Лула е била тъй крехка? Тилът на Коловас-Джоунс бе сковано изправен, а очите му по-често от необходимото се преместваха върху лицето на Страйк.

– А после Лули помисли, че е напипала следите на истинския си баща, но нищо не излезе от това. Задънена улица. Да, много тъжно беше. Тя наистина повярва, че го е открила, после всичко изтече като пясък между пръстите ѝ.

– Каква беше тази следа?

– Нещо, свързано с колежа. Майка ѝ го беше споменала. Лули реши, че е открила къде е учил, и започна да преглежда архивите им с онази нейна смешна приятелка...

– Рошел? – предположи Страйк. Мерцедесът вече се движеше по Оксфорд Стрийт.

– Да, Рошел, точно така. Лули се беше запознала с нея в клиниката. Беше невероятно мила с нея. Водеше я на пазар и къде ли не. Така или иначе не го откриха, не си спомням по каква причина.

– Мъж на име Ейджиман ли търсеше тя?

– Не помня да ми е споменавала тази фамилия?

– Или Оусу?

Киара обърна към него красивите си светли очи, в които се четеше смайване.

– Това е истинската фамилия на Ги.

– Знам.

– Боже мой – изкиска се Киара. – Бащата на Ги никога не е учил в колеж. Бил е шофьор на автобус. Пребивал Ги, защото непрекъснато правел скици на рокли. Тъкмо поради това Ги си е сменил името.

Колата намали скоростта. Дългата опашка от хора, простираща се по дължината между две пресечки, водеше до дискретен вход, който би могъл да е и на частна сграда. Пред белите му колони се бе струпала групичка от тъмни фигури.

– Папараци – проговори за пръв път Коловас-Джоунс. – Внимавай как излизаш от колата, Киара.

Той се измъкна от шофьорското място и обиколи колата до лявата задна врата. Ала папараците вече тичаха към тях – злокобни, облечени в тъмни дрехи мъже, които вдигнаха нагоре дългоносите обективи на фотоапаратите си.

Киара и Страйк слязоха под обстрел от светкавици; за миг очите на Страйк се заслепиха; той наведе глава, инстинктивно хвана Киара Портър за тънката ѝ ръка над лакътя и я изтика пред себе си към убежището на сградата, чиито врати магически се отвориха да ги пропуснат. Тълпата чакащи надигна ропот при толкова лесното им влизане; когато светкавиците спряха и двамата вече бяха вътре, ги връхлетя чудовищен грохот от звуци и силен, натрапчив басов ритъм.

– Иха, страхотно чувство за ориентация имаш – похвали го Киара. – Аз обикновено се блъскам в биячите и отскачам като рикошет от тях, та трябва те да ме натикват вътре.

Пред очите на Страйк още играеха морави и жълти проблясъци. Той пусна ръката ѝ. Тя беше толкова бледа, че изглеждаше едва ли не светеща в полумрака. После влизането на нова дузина посетители ги тласна напред към вътрешността на клуба.

– Хайде – каза му Киара, плъзна меката си ръка с дълги пръсти в неговата и го поведе след себе си.

Всички ги оглеждаха, докато си пробиваха път през множеството; биеха на очи, защото и двамата бяха по-високи от повечето присъстващи. Страйк забеляза в стените нещо като дълги аквариуми, в които плуваше нещо подобно на парчета восък и те му напомниха старите лампи „Джава“ на майка му. Покрай стените бяха разположени черни кожени канапета, а още по-навътре, близо до дансинга, имаше сепарета. Трудно бе да се прецени колко голям е клубът заради стратегически разположените огледала. В един миг Страйк улови образа си в едно от тях: елегантно облечен здравеняк зад сребристата сирена Киара. Музиката гърмеше във вътрешностите му, вибрираше в тялото и в главата му; тълпата на дансинга бе толкова плътна, че беше цяло чудо как хората успяват да пристъпват и да се полюшват.