Зовът на кукувицата

Дъфийлд се върна с ново питие, като си проправи път през множеството. След него се извръщаха лица, притеглени от аурата му. Краката му в прилепналите джинси изглеждаха като черни шомполи за почистване на тръби, а с тъмните сенки около очите си приличаше на покварен Пиеро.

– Еван, миличък – подхвана Киара, – Корморан разследва...

– Той те чу още първия път – прекъсна я Страйк. – Няма нужда.

Очевидно актьорът чу и това. Дъфийлд бързо си изпи питието и подхвърли няколко коментара към групата около себе си. Киара отпиваше от коктейла си, а после попита Дъфийлд:

– Как върви филмът, миличък?

– Чудесно. Е, нали знаеш. Пласьор на дрога със склонност към самоубийство. Не е особено предизвикателство.

Всички се усмихнаха освен самия Дъфийлд. Той отново забарабани по масата, а краката му заподскачаха в такт.

– Отегчих се – обяви той.

Погледна с присвити очи към вратата, а всички от групата се втренчиха в него с нескрито желание да бъдат поведени заедно.

Дъфийлд премести поглед от Киара към Страйк и обратно.

– Искате ли да идем у дома?

– Супер – писна Киара и отправи злобничък тържествуващ поглед към брюнетката, след което довърши питието си на един дъх.

Извън ВИП зоната две подпийнали момичета налетяха на Дъфийлд; едното от тях вдигна блузата си и го заумолява да се подпише на гърдите ѝ.

– Без мръсотии, душко – отсече Дъфийлд и я бутна, за да мине. – Имаш ли кола, Кики? – подвикна той през рамото си, докато си проправяше път през тълпата, игнорирайки подвикванията и сочещите към него пръсти.

– Да, миличък – високо отвърна тя. – Сега ще се обадя на шофьора. Корморан, скъпи, у теб ли е телефонът ми?

Страйк се запита как ли папараците отвън ще изтълкуват излизането на Киара и Дъфийлд заедно от клуба. Тя крещеше в айфона си. Като стигнаха до входа, Киара ги спря.

– Чакайте. Ще ми прати есемес, когато е отпред.

Двамата с Дъфийлд изглеждаха малко нервни и напрегнати, като състезатели, на които им предстои да излязат на стадиона. Малко по-късно от телефона на Киара се чу леко звънтене.

– Добре, тук е – съобщи тя.

Страйк отстъпи, за да пропусне първо нея и Дъфийлд, после закрачи бързо към предната седалка за пътника, а Дъфийлд заобиколи колата под ослепителните пулсиращи светлини и писъците от опашката, след което се хвърли на задната седалка до Киара, която се бе настанила вътре с помощта на Коловас-Джоунс. Страйк тръшна предната врата, като принуди двама мъже, навели се навътре да снимат Дъфийлд и Киара, да отскочат назад.

На Коловас-Джоунс не му отне почти никакво време да се качи зад волана. Когато засвяткаха още светкавици, Страйк имаше чувството, че вътрешността на мерцедеса е като епруветка – едновременно затворена и изложена на показ. Към стъклата бяха притиснати обективи; недружелюбни лица надничаха от мрака, черни фигури се стрелкаха напред-назад пред спрялата кола. Зад експлозиите от светлина неразличимата тълпа от опашката се надигаше като вълна, любопитна и възбудена.

– Натисни педала, дявол го взел! – изръмжа Страйк на Коловас-Джоунс, който включи двигателя. Папараците, блокирали пътя, се отместиха назад, но продължиха да снимат.

– Чао, мърлячи – пропя Еван Дъфийлд от задната седалка, когато колата се отдели от бордюра.

Ала фотографите затичаха редом с нея и от двете страни продължаваха да изригват светкавици. Страйк усещаше цялото си тяло окъпано в пот. Сякаш внезапно отново се бе озовал на черния път в тресящия се вайкинг, сред пукотевиците, раздиращи въздуха в Афганистан. Зърнал бе напред по пътя един младеж да тича, повлякъл момченце. Без никаква съзнателна мисъл извика „Спирачка!“, протегна се напред и сграбчи Анстис, който бе станал баща едва преди два дни и седеше зад шофьора. Последното, което помнеше, беше шумния протест на Анстис и тъпия звук от блъсването му в задната врата, преди вайкингът да се разпадне с оглушителен трясък, а светът да се превърне в размазана мъгла, пълна с болка и ужас.

Мерцедесът зави зад ъгъла и се озова на почти пуста улица. Страйк осъзна, че се е напрегнал толкова силно, че го боляха мускулите на единствения му останал прасец. В страничното огледало видя да ги следват два мотоциклета, всеки с пътник на задната седалка. Принцеса Даяна и парижкият подлез; линейката, отнасяща трупа на Лула Ландри с камери, доближени до тъмните ѝ стъкла – двете сцени препускаха в съзнанието му, докато колата се движеше с висока скорост по нощните улици.

Дъфийлд запали цигара. С крайчеца на окото си Страйк забеляза, че Коловас-Джоунс се намръщи на пътника си срещу огледалото за обратно виждане, макар да не протестира гласно. След малко Киара започна да шепне нещо на Дъфийлд. На Страйк му се стори, че чува своето име.