Зовът на кукувицата

– Свърших ги – излъга Страйк. – Ще ми кажеш ли защо ме покани у дома си, Еван?

Настана дълго мълчание. Дъфийлд пронизваше с поглед Страйк и той интуитивно почувства, че актьорът е разбрал лъжата му за цигарите. Киара също се взираше в него с леко разтворени устни, като красив овеществен образ на почудата.

– Кое те кара да мислиш, че имам да ти кажа нещо? – присмехулно попита Дъфийлд.

– Едва ли ме повика тук заради удоволствието от компанията ми.

– Не знам – с нескрита злоба подхвърли Дъфийлд, – може да съм се надявал, че си забавен като твоя старец.

– Еван – смъмри го Киара.

– Добре, ако нямаш какво да ми казваш... – рече Страйк и се надигна от креслото. За негова лека изненада и за явно неудоволствие на Дъфийлд Киара остави празната си чаша за вино и разкръстоса крака, готова да се изправи.

– Хубаво де – рязко заговори Дъфийлд. – Има едно нещо.

Страйк отново се отпусна в креслото. Киара подаде една от своите цигари на Дъфийлд, който я взе и измърмори благодарност, после тя също се облегна назад и продължи да наблюдава Страйк.

– Продължавай – подкани той Дъфийлд, който се мотаеше със запалката си.

– Добре. Не знам дали е от значение – каза актьорът. – Само че не искам да казваш откъде имаш информацията.

– Не мога да ти го гарантирам – отсече Страйк.

Дъфийлд се намръщи, коленете му подскачаха нагоре-надолу, и продължи да пуши с поглед, забит в пода. С крайчеца на окото си Страйк видя как Киара отваря уста да заговори и я възпря с вдигната длан.

– Преди два дни обядвах с Фреди Бестигуи – започна Дъфийлд. – Остави блакбърито си на масата, когато отиде до бара. – Дъфийлд изпусна дим и се разшава неспокойно. – Не искам да бъда уволнен – ядосано стрелна той с поглед Страйк. – Имам нужда от тази проклета работа.

– Продължавай – каза Страйк.

– Получи имейл. Видях името на Лула и го прочетох.

– Добре.

– Беше от жена му. Гласеше приблизително следното: „Знам, че трябва да разговаряме чрез адвокатите си, но ако не предложиш нещо по-добро от тези милион и половина лири, ще разкажа на всички къде точно се намирах, когато Лула Ландри умря, и как точно се озовах там, защото ми писна да ти търпя гадостите. Това не е празна закана. Започвам да си мисля, че трябва да го кажа пред полицията.“ Нещо от този род – заключи Дъфийлд.

През закритите със завеси прозорци долетя приглушеният смях на двама папараци.

– Това е много полезна информация – каза Страйк на Дъфийлд. – Благодаря ти.

– Не искам Бестигуи да узнае, че аз съм ти го казал.

– Едва ли е нужно да се замесва твоето име – успокои го Страйк и отново се изправи. – Благодаря за водата.

– Чакай, сладурче, идвам – каза Киара с притиснат до ухото телефон. – Кийрън? Излизаме двамата с Корморан. Точно в момента. Довиждане, Еван, миличък.

Тя се наведе и го целуна по двете бузи, а Дъфийлд, надигнал се да става от мястото си, изглеждаше разстроен.

– Можеш да преспиш тук, ако...

– Не, миличък. Утре следобед ще работя, нужен ми е сън за красота – отвърна тя.

Нови светкавици заслепиха Страйк, когато излезе отвън, ала папараците изглеждаха объркани този път. Когато той помогна на Киара да слезе по стълбите и тръгна да сяда до нея на задната седалка, един от тях му подвикна:

– Ти пък кой си, мамка му?

Страйк затръшна вратата ухилен. Коловас-Джоунс беше отново на шофьорското място, колата се отдели от бордюра и този път не бяха преследвани.

След като изминаха две пресечки в мълчание, Коловас-Джоунс погледна в огледалото за обратно виждане и попита Киара:

– У дома ли?

– Ами да. Кийрън, би ли включил радиото? Слуша ми се музика. По-високо, сладурче. О, умирам за тази песен.

„Телефон“ на Лейди Гага изпълни колата.

Тя се обърна към Страйк и оранжеви отблясъци от уличното осветление се плъзнаха по невероятното ѝ лице. Дъхът ѝ миришеше на алкохол, а кожата – на сладкия остър парфюм.

– Не искаш ли да ме разпитваш още?

– Знаеш ли какво? Искам – отвърна Страйк. – За какво служи подвижната подплата на дамската ръчна чанта?

Тя го гледа втренчено няколко секунди, после избухна в кикот, захлупи глава на рамото му и го сръчка. Тънка и гъвкава, остана притисната към него и промълви:

– Да знаеш, забавен си.

– Но защо все пак?

– Ами това придава повече индивидуалност на чантата. Можеш да купиш няколко подплати и да ги сменяш според тоалета, можеш да ги извадиш и да ги използваш като шалове, красиви са. Коприна в разкошни десени. Ръбът с цип е много джазов.

– Интересно – отбеляза Страйк, когато кракът ѝ леко се опря в неговия и тя отново прихна в гърлен смях.

„Звъни ми колкото си щеш, но няма никой у дома“, пееше Лейди Гага.

Музиката заглушаваше разговора им, но очите на Кийрън Коловас-Джоунс ненужно често се местеха към огледалото за обратно виждане. След още една минута Киара каза:

– Ги е прав. Наистина ги харесвам едри. Имаш вид на много як. А си и строг. Това е секси комбинация.

След още една пресечка тя прошепна:

– Къде живееш? – и потърка копринената си буза в неговата като котка.

– Спя на походно легло в офиса си.

Тя отново се изкиска. Определено беше малко пияна.

– Ти сериозно ли?

– Да.

– Да отидем у дома тогава, става ли?